Хората, които не могат да слушат другите спокойно не са хората, които са твърде заети със себе си. Това са хората, които имат да се заемат със себе си повече.
Мислим си, че като кажем на другите какво мислим или как ние виждаме нещата сме им полезни. И да полезни сме, но парадоксът е, че сме най-полезни след като сме чули тях или след като са ни поканили да споделим мнението си.
Нетърпението да кажем ние какво мислим винаги е знак, че имаме да обърнем внимание на себе си самите ние и да сме в мир с това, че идеите ни, опита или преценките ни са важни –първо за нас и тогава евентуално за околните.
Когато сме чули за себе си всичко онова, което искаме другите да чуят сме спокойни и да не го кажем и можем да обърнем внимание на всичко онова, което другите имат да кажат и то не пренебрегвайки себе си, а точно обратното започвайки от себе си.
За да се въздържаме от мнение в общуването с околните имаме да изкажем мнението си и да го зачетем като важно вътрешно за себе си. Нетърпението да изразим себе си е начинът, по който животът ни подканя да погледнем на себе си сериозно и да повярваме на значимостта на всичко, което носим.
Когато ни стане еднакво ценно да слушаме другите и да изразяваме себе си пред тях и да сме неутрални за начина, по който да се случи общуването между нас може да се каже, че сме готови да общуваме пълноценно.