Да имаме гости винаги е вълнуващо. Особено като си тръгнат гостите. Обикновено тогава откриваме причините за тишината, в която сме успели да проведем разговор с родителите на другите деца. Вече от опит знам, че спокойствието в родителството си има цена и тя се казва беля. Колкото по-голяма е белята толкова по-дълго е било спокойствието.
В последното гости преди снощното, за което днес ще разкажа, старият скрин на прабаба ми, който лично съм шкуркала, лакирала и .н. и нося със себе си като семейна реликва се сдоби с лилави заврънкулки прилежно нарисуани с перманентен маркер в лилав цвят. Няма почистване. Засега. Но опитите ми продължават.
Снощи тишината беше кратка и по нищо не подозирах, че ще стане повод за поредната практика с ненасилствената комуникация.
Та преди да си тръгне най-добрата приятелка на дъщеря ми казва “Еми, виж един голям боклук в спалнята.” Отварям вратата с пълната убеденост, че няма какво толкова да са направили. Скринът вече е нашерен, преживях го. И какво виждат очите ми?! Букетът от сухи цветя, житни класове, билки и треви, който майка ми с такава любов ми подари преди 10-тина дена е изваден от вазата, житните класове изследвани дали имат зърно или не, тревите станали на саби, и всичко това прекрасно разнесено по пода.
Заболя ме. Харесах го много този букет. Когато майка ми ми го подари ми каза, че ме обича. И не само. И други хубави неща, които някак с букета пазя за малко по-дълго. И разбира се, че сухите букети са кратковременни, ама все пак може да изкара до края на есента. А и не само това. Точно предишната вечер си говорихме за букета с дъщяра ми, че е ронлив и знам, че трудно се пази, но все пак да сме внимателни с него. Та ме заболя два пъти: хем букетът е наполовина от това, което беше, хем това, което съм казала не е стигнало да нея или нещо друго е било по-важно. Например да направят нещо интересно, да покаже на приятелката си нещо, което да я изненада…
И да не е кой знае какво този букет. Просто съм му придала ценност и държа това да бъде уважено. Както малкият принц с лисицата и цветът на житата.
Извиках дъщеря ми, естествено тя знаеше за какво я викам и не искаше да дойде. Не исках да проявявам разбиране. Исках да бъда чута. Напомних и, че букетът е важен за мен и не ми е приятно, че така са си играли с него и са го разпилели по земята. Надявах се да не звуча обвинително, вероятно е да не съм успяла съвсем. Тя преплиташе два крака и гледаше в тавана. Като си казах успях да намеря сили да проявя и емпатия: “Не ти е приятно да го водим този разговор май?…” попитах аз.
Да, каза тя и сбърчи невинно уста.
Разбираш, че не ми е станало приятно, но не знаеш какво да направиш сега ли?
Да…
Искаш ли да ми кажеш какво ме чу да казвам за букета? – помогнах и в чуденето аз.
Тишина… и после унило. “Не.”
Трудно ти е да го формулираш ли? – не се отказах току-така.
Да.
Искаш ли да го повторя?
Да.
Казах, че букетът ми е важен и искам да си играете с други неща, а не с него. Сега ще ми кажеш ли какво ме чу да казвам?
Каза, че ти е важен и искаш да играем с друго – измънка тя.
Да, благодаря, че ме чу. “
Помълчахме за момент. И преди да се разнежим добавих: “Хайде сега като изпратим приятелката ти ще пусна прахосмукачката да почистиш боклука.”
Изпратихме гостите и още преди да го докараме до прахосмукачката (за което разбира се очаквах съпротива) се прибра баща и. Без да подозира за нашата ситуация той каза “А колко шушки сте нашушкали. Дай да вземем да почистим!” И двамата дружно събраха с метлата житните класове, сухите треви и натрошени билки.
Това можеше и да е края на тази история, но не е.
Малко по-късно на заспиване, когато тъкмо си мислех, че е заспала тя ми каза:
– Мамо, само да ти кажа нещо преди да заспя…
– Да?
– Ще ти пазя букета вече…
И да, това беше един скъпоценен миг.