Дъщеря ми скоро ще стане на 4г. Което означава много неща – например, че напоследък ако една дреха, обувки, шнолка за коса или друго, което я касае не си го избира сама, не го носи. Така че край на соло пазаруванията. Ентусиазмът, с който си носи избраното и гордостта, с която разказва за избора са сами по себе си мотивиращи. Освен разбира се желанието ми да носи и нови дрехи и обувки.
Понякога обаче свободата, с която мисли за избора си е шокираща. Та да си дойда на думата – наскоро я заведох да си избере сандали. Влизаме в магазина – избор богат: сандали с отворени пети и пръсти, със затворени, с апликация, без апликация… Спираме се на едни розови и на едни бели. Тя обува на единия крак – бялата, на другия – розовата сандалка и казва “Готова съм. Ето това са моите сандали!”
Аз повдигам вежди и се чудя с кой точно емпатичен въпрос да продължа разговора. А продавачката с разбиране казва. “Да, ама аз едва ли ще мога да продам друг чифт с една розова и една бяла сандалка….”
СВАЛЕТЕ БЕЗПЛАТНО ЧАСТ ОТ МАТЕРИАЛА ЗА ГРАНИЦИТЕ: КАК ДА ПОСТАВЯМ ГРАНИЦИ КЪМ ДЕЦАТА И КАК ДА ГИ ОТСТОЯВАМ СПОКОЙНО?
Въпросът на дъщеря ми изпреварва емпатичния въпрос, който аз не мога да измисля и с това ме спасява от мълчанието, в което и продавачаката чака да кажа нещо.
“Ще ми ги купиш ли, мамо?”
“Много ти харесва да си с две различни сандалки ли?” – успявам да се съвзема от изненадата с избора и аз и да скалъпя най-сетне въпрос.
“Да!”
“Искаш да имаш две различни сандалки, така ли?”
“Ами, да. Другите са скучни.”
“Аха, ти искаш да имаш интересни сандалки?”
“Да, ето една розова и една бяла. Красиво е нали?”
“За теб необикновеното е красиво, така ли?” – продължавам аз.
“Да…”
“Иска ти се да имаш необикновени сандали?”
“Да, искам сама да си ги избера красиви.”
В този миг продавачката (Да е жива и здрава!) се намесва в разговора ни и като истински продавач-консултант и казва: “Всъщност, ако мама е съгласна може да си поръчаш да ти направим точно каквито си представяш…”
Докато мигам в почуда за гъвкавостта на продавачката и за гениалното решение на магазина Айя вече е обявила “Добре, тогава искам розови и жълти.” И със съвсем малко уговорка да са все пак огледално различни, а не изцяло различни постигаме консенсус.
Междувременно вдъхновена от примера на дъщеря ми и аз се осмелявам да запитам, а дали за големи не правят също по поръчка. Правели.
Та и аз имам своя огледален чифт сандали да ми напомнят и това лято и всяко следващо, през които ще ги нося колко е полезно да слушам детето си и да оставям креативността и да я води.
И понеже все пак този пост е и за емпатия да си кажа.
Когато чуваме какво искат децата обикновено избираме да се съгласим с тях или да оспорим това, което те искат. А емпатията е точно в пространството между тези две реакции. Нито се съгласявам, нито оспорвам. Просто изследвам какво точно иска да каже детето и каква потребност движи желанията му.
С емпатията търся простраството, в което да се срещнем, без да засилвам различните ни гледни точки (ако са различни).
И да, някои от вас вече си мислят “А какво, ако не беше такава разбрана продавачката? Какво ако не можеше да се поръчат сандалки?”
Да, предположим, че беше така. С няколкото въпроса успях да открия нещо много по-важно от това, че дъщеря ми иска една бяла и една розова сандалка. Успях да открия, че за нея красотата по начина, по който тя я усеща и разпознава е важна. А това вероятно е валидно не само за сандалите.
И ако тя иска да си ги “избере красиви” може би все пак щеше да е възможно да вземем я розовите, я белите и да си ги доукрасим след това, така че да “не са скучни” и “да са необикновени” и по този начин да си говорим за истинската и потребност отвъд желанието за една розова и една бяла сандалка.
Тогава разговорът ни би бил как от едни бели или розови сандалки да направим истински необикновени сандали, красиви по начина, по който тя вижда красотата.
Така че с тази история ви каня и да се замислим по няколко въпроса:
Слушаме ли децата достатъчно дълго, за да ги разберем наистина или бързаме да ги запознаем с нашите разбирания за света?
Изследваме ли заедно с тях това, което искат и начина, по който си го представят или се чудим дали да се съгласим или да спорим с тях?
Какво ако не трябва да отсъждаме какво може и какво не може да стане и вместо това се питаме и себе си и тях “Как да го направим възможно”, ако изглежда, че не е?
Със сигурност децата имат нужда от правото си да създават своята реалност, независимо от начините, по които ние създаваме нашата. И когато спорят с нас не е за да ни затрудняват, а за да отстояват това свое право да живеят своя живот по своя (не нашия) начин.
Лесно ли е да си родител практикуващ Ненасилствена комуникация?
Подобрете връзката с децата си, с вашия партньор и в семейството като цяло с метода на Ненасилствената комуникация. Тя може да промени в положителна посока вашия живот.
Участвайте в ОНЛАЙН КУРС ПО НЕНАСИЛСТВЕНА КОМУНИКАЦИЯ ЗА РОДИТЕЛИ.
ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ МОЖЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК.
СВАЛЕТЕ БЕЗПЛАТНО ЧАСТ ОТ МАТЕРИАЛА ЗА ГРАНИЦИТЕ: КАК ДА ПОСТАВЯМ ГРАНИЦИ КЪМ ДЕЦАТА И КАК ДА ГИ ОТСТОЯВАМ СПОКОЙНО?