Днес си напомних, че пътят на една мечта не е сбъдването. Пътят си е път. Хубаво е да знаем накъде сме тръгнали и да стигаме дотам, но понякога по-важно е да си признаем, че сме се доближили. А в края на дните ни най-важно ще е как сме живели, а не какво сме постигнали.
Тези дни ми зададоха въпроса :“Мислиш ли, че Стив Джобс е бил удовлетворен от живота си?“ Отговорът ми беше, че не знам. Но после пак мислих и всъщност не ми се вярва, че цялостно погледнато за целия му живот е бил по-удовлетворен от който и да било човек. Защото удовлетворението не е константа. Редуват се моменти, в които сме удовлетворени с такива, в които не сме, нали? И може би именно моментите, в които неудовлетворението на Стив Джобс е било достатъчно силно са родили онези стимули, които са създали Голямата мечта и са донесли Големите успехи.
Има нещо очарователно в неудовлетворението и то е, че засяда като кост в гърлото ни и не ни оставя на мира, докато не предприемем действие. От неудобството понякога се ражда и такава умора от нас самите и понякога така ни омръзва да сме неудовлетворени, че е по-лесно да проявим смелост и да кажем или направим немислимото отколкото да продължим да преглъщаме с костта в гърлото.
Голямото майсторство е трансформацията от не-удовлетворение в удовлетворение. И после пак и пак. Не защото няма да има моменти, в които няма да сме удовлетворени, а защото ще знаем как да се връщаме в желаното състояние.
Сега сигурно очаквате и някоя рецепта 🙂 Няма рецепта. Само напомняне, че Големите ни мечти са тези, за които можем да кажем „днес направих…“ С действията мечтите ни имат връзка с живота ни. Защото мечти без връзка с реалността, наричаме фантазии, а не мечти нали?
Неудовлетворението обикновено е готовността на някоя фантазия да се превърне в мечта. И така започва пътят на някои мечти…