photo (34) copy 5Дъщеря ми скоро ще стане на 4г. Което означава много неща – например, че напоследък ако една дреха, обувки, шнолка за коса или друго, което я касае не си го избира сама, не го носи. Така че край на соло пазаруванията. Ентусиазмът, с който си носи избраното и гордостта, с която разказва за избора са сами по себе си мотивиращи. Освен разбира се желанието ми да носи и нови дрехи и обувки. Прочети повече

Прочети повече

Този пост е плод на срещи и разговори с много родители последните няколко месеца и опит да подкрепя задочно част от практиката за емпатично свързване с децата. 

1) Емпатията не е един въпрос!
Всъщност може и да е само един въпрос, но това по-скоро е изключение отколкото ежедневие. Емпатичното свързване иска истински стремеж да разбереш какво се крие отвъд думите и действията на детето. И обикновено очевидното не е корена, а само повърхността на нещата. Например въпрос „Тъжно ти стана, защото падна.“ може да е само начало на емпатично свързване и предполага продължения от рода на: „Не ти е приятно, защото  не успя да прецениш риска ли?“ „Искаше ти се да можеш да скочиш както си беше намислил ли?“, „Тъжното ти е, че Бори успя, а при теб не се получи ли?“, „Разстроен си, защото ти се иска нещата са стават както си ги представяш ли?“ Прочети повече

Прочети повече

мар.

22

2016

Мирът като личен път

Най-тъжното във всички атентати е, че всеки от тях засилва опозицията „ние – добрите“ и „те – лошите“… Мислим си, че съдейки, обвинявайки и заявявайки, че не приемаме актовете на насилие сме миролюбци и миротворци. Възможно ли е всъщност да живеем ценностите на мира, съпричастността и ненасилието докато осъждаме, заклеймяваме и виним? Колко точно ненасилие има в това да отричаш правото на някой да е крайно различен от теб и твоите виждания, предпочитания и разбирания? Разбира се болката, че някой е така крайно различен от нас ни прави безчувствени към другия. Погълнати сме да се справим със собствените си емоции на гняв, възмущение, страх, безсилие… и да се защитим. И всъщност няма място в нас, където да спрем и да се попитаме: Колко ли трябва да те боли, за да приемеш убийството за ценност? Колко ли трябва да си изтръпнал, за да решиш, че смъртта на случайни хора е приемлив акт на заявяване на позиция? Колко ли трябва да си се отчуждил от човешкото в себе си, за да припознаваш в други човешки същества само врагове? Колко ли трябва да си се отчуждил от живота, за да станеш съратник на смъртта? Наистина ли си мислим, че само „ние-добрите“ страдаме? Наистина ли вярваме, че всички „те-лошите“ се радват на нашето страдание? Какво ако точно тези, които убиват ни учат колко сила се иска, за да живеем мира, който искаме? Този пост е опит за мир. Не мирът като война на доброто и злото, в която доброто побеждава. Мирът като среща с другостта. Мирът като съзнателно усилие да разпознаем отвъд преценките си за действията на другите тяхната крехка човешка природа, която носим и ние. Мирът като смирение с крехкостта ни като хора. Мирът като личен път.
Прочети повече