мар.

22

2016

Мирът като личен път

Най-тъжното във всички атентати е, че всеки от тях засилва опозицията „ние – добрите“ и „те – лошите“… Мислим си, че съдейки, обвинявайки и заявявайки, че не приемаме актовете на насилие сме миролюбци и миротворци. Възможно ли е всъщност да живеем ценностите на мира, съпричастността и ненасилието докато осъждаме, заклеймяваме и виним? Колко точно ненасилие има в това да отричаш правото на някой да е крайно различен от теб и твоите виждания, предпочитания и разбирания? Разбира се болката, че някой е така крайно различен от нас ни прави безчувствени към другия. Погълнати сме да се справим със собствените си емоции на гняв, възмущение, страх, безсилие… и да се защитим. И всъщност няма място в нас, където да спрем и да се попитаме: Колко ли трябва да те боли, за да приемеш убийството за ценност? Колко ли трябва да си изтръпнал, за да решиш, че смъртта на случайни хора е приемлив акт на заявяване на позиция? Колко ли трябва да си се отчуждил от човешкото в себе си, за да припознаваш в други човешки същества само врагове? Колко ли трябва да си се отчуждил от живота, за да станеш съратник на смъртта? Наистина ли си мислим, че само „ние-добрите“ страдаме? Наистина ли вярваме, че всички „те-лошите“ се радват на нашето страдание? Какво ако точно тези, които убиват ни учат колко сила се иска, за да живеем мира, който искаме? Този пост е опит за мир. Не мирът като война на доброто и злото, в която доброто побеждава. Мирът като среща с другостта. Мирът като съзнателно усилие да разпознаем отвъд преценките си за действията на другите тяхната крехка човешка природа, която носим и ние. Мирът като смирение с крехкостта ни като хора. Мирът като личен път.
Прочети повече

Ное.

16

2015

Емпатията не осъжда

Емпатията не осъжда. В нея има разбиране за всеки. Емпатията е чиста любов. Емпатията е мир.
Прочети повече