Колкото по-често говоря за автентична комуникация толкова по-често хората ме питат какво точно имам предвид. Обикновено обяснявам как автентично е да назоваваме нещата такива каквито са. Да мога да кажа, че не ми се ходи на кино макар че съм обещала да отида; да кажа, че искам да направя дадена стъпка, независимо, че някой мисли, че е безумие; да мълча, когато нямам какво да кажа, дори и когато отсрещната страна настоява за ответен отговор.
Днес обаче имам един хубав пример, който при това е пряко свързан с този блог.
Когато на 1-ви юли стартирах с идеята за всекидневни юлски постове в блога ми се струваше невъзможно да произвеждам смислен и съдържателен текст всеки ден в продължение на 30 дена. Притеснявах се и как ще пиша съботно-неделно, когато обикновено природата взима надмощие пред компютъра при условие, че нямам и предварително подготвени постове. 23 дена по-късно съм на 7 дена от определения срок и на светлинни години от представата си за възможно и невъзможно. (Впрочем да не се разбира, че след това ще спра да публикувам, а че най-вероятно ще измисля друг ритъм.) Та, както вече често чуваме от различни места реалността доказа правилото, че самото желание да направим нещо прави възможно и неговото случване.
Целта на този пост обаче е друга. Защото днес никак не ми се пише. Не усещам, че имам да кажа нещо особено съдържателно и смислено и автентично е да напиша точно това.
Този блог си има някакъв свой живот през темите, които оживяват сядайки да пиша, и в това мисля си, че е начинът да живея и в блога това, което преподавам за важността на живите неща.
Това е. Важно е да сме автентични! Дори когато това не пасва на очакванията на другите или нашите собствени представи за нас самите.
Щастливи събота и неделя за всички!