Баба ми Ема е на 86 години. Казва често „всичко е писалка, чедо” и също така „всеки си е бамбашка”. Е, и много други неща казва, но тези сега са ми актуални за този пост. 🙂
Обичам мъдростта на старите хора, защото там няма нищо излишно. Животът сякаш е премахнал каквото е нужно, за да направи истината проста и разбираема за всеки, който иска да се вслуша.
От време на време съм спорила с това „всичко е писалка, чедо”. Е че как така? Нали ние си пишем живота! Нали ние държим писалката!
Баба не спори. Усмихва се и клати глава. Ако се е опитвала да ме убеждава в обратното, не си спомням или не съм чула, убедена в правотата си… Но сигурно е вярвала, че все по някое време ще ме застигне смирението или поне някакъв баланс между вярата в собствените възможности да създаваме света, който искаме и готовността да следваме някаква предопределеност – писалката, която отдавна е задала някакви параметри на действие и постижимост.
„Всеки си е бамбашка” пък си е кажи-речи дзен реплика. Защото в нея има онова приемане на хората, с всички особености на характера, с всички качества и ограничения и цялата непредвидимост в действията, решенията и думите на хората. Всеки си е уникат. Всеки по различен начин ни впечатлява, провокира, вдъхновява, понякога дразни… И всеки в нещо не пасва, стърчи над другите, грее на фона на многото с нещо свое и рядко срещано, ако не и съвсем неповторимо…
Можем ли наистина да спрем да съдим и преценяваме хората?
Можем ли наистина да приемем, че и в ограниченията на „писалката” има смисъл?
Можем ли просто да оставим живота да е?