Понякога се задъхвам в живота си, преливам от среща в среща, отмятам задача след задача. И сигурно всеки има и такива дни, в които ефективността ни заставя да правим по няколко неща едновременно, да бързаме, да следим часовника, да говорим докато шофираме, да се притесняваме, че закъсняваме или да се изнервяме, ако някой друг закъснява.
В такива моменти ме хваща и носталгия по времена, в които летата бяха за живеене, а не за правене на нещо, за спонтанни случвания вместо старателно планирани почивки и пътешествия.
Идеята да живеем бавно, да се храним бавно, да мислим бавно, да общуваме бавно и въобще да забавим себе си във всяка дейност, която правим си проправя път през джунглата на заетостта ни. Сигурно и затова се появиха толкова спа центрове, релакс и йога студиа – оазиси насред града, в които да напоим душите си.
Едва ли има нужда да убеждавам някого в предимствата на бавното хранене пред бързото хранене и може би затова искам да го използвам за отправна точка в предимствата на бавната комуникация пред бързата комуникация.
– Бързата комуникация постига цели – да се каже нещо на някой; да се предаде конкретна информация, да се вземе решение в определен срок. Бавната комуникация създава отношения – при нея как се взима едно решение е също толкова важно колкото и решението, което ще се вземе; кои са хората, които участват е от значение както и информацията, която споделят. Така бързата комуникация обикновено търси решения и ефективност, бавната комуникация набляга на разбиране и съпричастност.
– Бързата комуникация е безлична – в нея посланието взема превес над човека. Бавната комуникация обръща внимание на човека, неговата мотивация да иска, казва или прави нещо. Защото думите, които изричаме винаги са вторични. Първо е вътрешният импулс да ги кажем и чак тогава е самото то казано. Така бавната комуникация е комуникация от първоизточника, а бързата остава на повърхностна.
– Бързата комуникация много често извира от мислите; бавната комуникация може да балансира думите на ума и думите на сърцето. Защото за да може сърцето ни да проговори или за да го чуем и ние самите, за да кажем думите му – ни е нужно да забавим темпото, да обградим думите с мълчание и в мълчанието да чуем и по -тихия глас на сърцето.
Казано съвсем просто ако поканите някой на среща, в която да имате време както за целта на срещата, така и за всичко друго спонтанно, което може да се роди, току виж сте се оказали на вечеря с приятели и така и целта е постигната и живота е зачетен с правото си да ни изненадва (и то обикновено приятно), когато си оставим време и място за повече живеене и по -малко планиране и правене.