Ако искаме да водим емпатични разговори имаме да се погрижим много повече за вътрешното си състояние, с което влизаме във взаимодействие с отсрещната страна отколкото за всичко онова, което ще протече между нас на самата среща.
Защо?
- За да можем да бъдем емпатични към другите и съответно да можем да водим емпатични разговори от съществено значение е да имаме достатъчно емпатия за себе си. Често казвам, че емпатията винаги доказва твърдението „не можем да дадем нещо, което нямаме.” Ако нямаме достатъчно емпатия за себе си можем да проведем разговор, но най-вероятно той ще е много по-близо до някакъв вид споделяне, изразяване на съпричастност, съветване и т.н. И в това няма нищо лошо, просто няма да е емпатия. Емпатията към себе си означава да съм наясно и в мир със собствените си чувства и потребности, за да мога да съм на разположение за някой друг и в подкрепа на откриване на неговите/нейните чувства и потребности.
- За да може да протече свързване с другия човек на нивото на чувствата и на потребностите разговорът би трябвало да се води отвъд нашите преценки, размисли и предпочитания как би било добре. В емпатичния разговор неутралността спрямо всичко казано и готовността да изследваме това, което другият казва така сякаш ние нямаме наш опит и мнение е от съществено значение. Това също е възможно само след като сме наясно и в мир със себе си – дали сме си нужната емпатия сами на себе си или сме я получили от някой друг.
- Умението да възприемаме това, което другият казва като ценност и да оставаме малко или повече безотносителни спрямо категориите добро-лошо, правилно-грешно, справедливо-несправедливо определят качеството на разговора, който ще проведем. Емпатията към себе си дава и това – пространство за другия, в което за малко поне ние надскачаме човешката си склонност да съдим и оценяваме и така даваме превес на живота с всичко, което е.
И сега ако се върнем на въпроса как се построява емпатичният разговор ще кажем простите неща, които следват само след като „сложните” в редовете по-горе са на лице.
- В срещата си с другия отиваме с намерението да се свържем с истински важните за него неща. Забележете тук не пише „да разберем другия” – защото може и да не го разберем, може това, което другият преживява да е отвъд нашата опитност или да е напълно различно от нашите вярвания и няма нужда да разбираме някой, за да можем да проявим емпатия към него. Тук не пише „да подкрепим” другия – защото, ако давам емпатия с цел различна от тази да мога да се свържа, да усетя общото между нас като човешки същества, които преживяваме чувствата си по еднакъв начин и се стремим да удовлетворяваме потребностите си, вече не мога да бъда емпатичен. Вече съм направил емпатията средство за нещо друго, а не в ценност сама по себе си.
- В разговора с другия се стремя да чувам как се чувства той/тя и да отгатвам къде са корените на тези чувства, кои потребности са причината да ги преживява. Обикновено това се случва под формата на въпроси като „Объркан си, защото ти се иска да вярваш, че си взел решение, което подкрепя всички ли?” или „Тъжно ти е, защото ти се иска да можеш да предусещаш как биха се развили нещата?” или „Ядосан си, защото искаш да се цени повече труда, който влагаш в работата си?” Ако не ни идват „точните” въпроси или нямаме идея как се чувства другия човек и какви потребности мотивират тези чувства значи нямаме нужната емпатия за себе си и имаме да насочим вниманието си към себе си.
- Задаването на тези въпроси, които включват чувство и потребност продължава докато отсрещната страна няма какво повече да каже. Пълното изслушване на другия с емпатия обикновено води до състояние на покой и в двете страни. Усеща се и физически как пространството между двамата човека „олеква.”
- Завършването на емпатичния разговор е с въпроса „Има ли още нещо, което искаш да кажеш?” И тогава разбираш как след всичко казано тишината е пристан, на който ни се иска да останем за дълго…