Възпитаник съм на Френска гимназия  „Антоан дьо Сент Екзюпери” в Пловдив. Мога да цитирам една голяма част от книгата „Малкият принц” и на български и на френски език.  Позовавам се на френски поговорки редовно, а дъщеря ми всяка сутрин пее Frere Jacques  (и понеже живеем близо до църква и камбаната звучи всяка сутрин в 07:00).

Първото ми посещение в Париж беше на 17г. Видях Айфеловата кула за първи път от един женски манастир в покрайнините на града,  в който спахме цяла група от нашия клас, когато една монахиня ме заведе до „тайна” градина, от където се виждаше цял Париж и разбира се сияйна и елегантна Айфеловата кула. Магически момент.

Учила съм една година Френска филология. Година, която доразви любовта ми към език, в който си имат специален глагол за дим, който излиза от комините под форма на шапка. Стилът ми на говорене е повлиян от френското изящество. Когато проговорих английски англичани и американци ми казваха, че говоря английски с френски акцент…

Имам близки приятели, които живеят в Париж.

Има ли нужда да казвам колко съм съпричастна със случилото се там?!

Боли ме за хората там (и по целия свят), които загубиха и (вероятно) все повече губят усещането си за сигурност. Боли ме за тези, които са си тръгнали от този живот внезапно и за техните близки, които са се изправили през необратимото неочаквано. Боли ме и за всички, които  започват да мразят различието и да заклеймяват другостта…

И също толкова ме боли за тези, които не са намерили друг начин да изразят мнение освен през насилието, които са поканили смъртта да е техният инструмент за изказ.

И най-вече ме боли че всички ние изпитваме безпомощност да обичаме човешката природа в цялостта и  – в светлите и в тъмните и проявления – и ставаме безжалостни съдници. Боли ме, че си намираме поводи да се делим вместо поводи да сме единни.

И ме боли, че обикновено емпатията се разглежда като едностранчиво налична. Винаги сме „емпатични” към едната страна и заклеймяваме другата. „Емпатията” е на страната на „правите”, тя е за „добрите”.

Замисляме ли сме как в стремежа си да сме прави хората ставаме страшни. Буквално застрашаваме другите, живота им, правото им да са различни до степен, която ни е трудно да разберем.

Емпатията не осъжда. В нея има разбиране за всеки. Емпатията е чиста любов. Емпатията е мир.