Хубавото на това да имаш блог, който разглежда темите за общуването е, че буквално всеки ден поднася възможности за пост.
Една от най-интересните теми напоследък, която следя както по отношение на собственото си общуване, така и общуването на хората, с които се срещам е казваме ли точно колкото е нужно да кажем? Обикновено се люшкаме между това да казваме прекалено или да казваме твърде малко. В последната седмица на два пъти в различни ситуации ме оставиха „на сухо” и „удавиха”. Единият път ми се искаше да знам малко повече, другият път да можех да чуя същественото в потока от думи, който достигна до мен.
Впрочем, аз и затова толкова обичам емпатията. Идва на помощ точно в такива моменти, за да може да си направим изкуствено дишане. В случая обаче искам да обърна внимание на личната отговорност за това какво казваме при общуването ни с хората.
Едно от най-големите предимства на умението да сме емпатични към себе си е, че имаме собствения си ресурс да подредим пъзела на емоциите и потребностите си. Често казвам, че когато знаем каква е нашата потребност в дадена ситуация много по-щадящо за другия е да общуваме на нивото на тази потребност. Примерно „Хайде да изясним нещата и да вземем общо решение.” Или „До петък доклада трябва да е готов.” Първата фраза води директно към решение за моята потребност от споделена отговорност и постигане на единомислие; втората – към потребността ми от ефективност и вероятно – спазването на поет ангажимент. Но в тези фрази липсва емоцията – двигателната сила на тези наши думи. Примерно може да кажем „Абе знаеш ли разочаровах се от начина, по който се случиха нещата миналия път. Можем ли да помислим и измислим друг вариант заедно.” Или „Притеснявам се дали ще успеем да се вместим в срока и затова искам до петък да имаме готовност с първия доклад.”
Поднасянето само на потребността, маскирано като конкретно решение, често не дава на другия контекста на нашето желание. Откъде идва това желание? Къде са му корените? Как се е родило? Как се чувстваме ние с това?
Другият може да откликне, да каже, да, добре, ок, но в това няма съпреживяване на пътя, който две страни са изминали, за да стигнат до момента, в който взимат решение. А без това съпреживяване за съжаление няма усещане за емоционална връзка. Вероятно има ефективност в комуникацията, но не и по-дълбоко свързване с отсрещната страна.
Разбира се, в много случаи ние не искаме да споделяме емоциите си, особено ако сме от хората, за които споделянето на това как се чувстваме е проява на уязвимост. Но е важно да знаем какво ни носи този избор. Може би по този начин казваме твърде малко, за да може отсрещната страна да има възможност да усети корените на предложението или молбата ни и цената, която плащаме по този начин е съпричастността, която се губи някъде по пътя.
Друг вариант, който също се среща често е да нямаме идея какво искаме, но да искаме да въвлечем другия в едно емоционално и може би объркано споделяне за емоциите, които преживяваме, за начина, по който ние мислим за дадена ситуация, за хората, които са въвлечени, за собствените ни преценки и т.н. и т.н. до момента, в който другата страна съвсем се обърка и вдигне ръце от нас. В такива случаи зависи от търпението на отсрещната страна и може би умението да чува зад думите ни какво искаме, за да намерим евентуално изход от кашата. Но все пак всеки си има достатъчно грижи на гърба, за да се нагърбва и с изясняването на нашата ситуация (освен, ако не е от хората, на които това им е работата). И част от това да се грижим за общуването си с хората е да сме внимателни с нещата, които казваме.
Дозирането на думите, които използваме сигурно се учи цял живот, но дори така въпросите: „Какво искам да кажа?” и „Защо ще го кажа?” могат да филтрират ненужното и да запазят същественото.
Това, че ги пиша тези неща и така на теория изглеждат прости и ясни съвсем не означава, че винаги самата аз успявам да дозирам нещата, както знам, че помага или ми се иска. Все пак всички сме хора и никому нищо човешко не е чуждо. Но въпросът е, че когато ги знаем тези неща внимаваме повече и може да коригираме действията си по всяко време преди, след, а понякога и по време на разговора.
***
Предстоящи семинари и курсове, зима 2012:
За връзката учител-ученик: Учителите, които помним
За връзката ни със самите нас: Емпатични срещи, зима 2012
За презентатори: Харизматичният презентатор
Кога „усещаме“ и кога „осъзнаваме“ необходимостта да дадем обратна връзка на „говорещия“ в или извън нас, че ритъма на диалога е нарушен за нас или, че количеството на информацията се нуждае от напасване????
Здравейте Silences! Когато целта на един разговор е да усещаме връзка с отсрещния човек, ние във всеки момент следим и знаем свързваме ли се с това, което той казва и как се свързваме. Ако човек казва малко ние обикновено сме по някакъв начин объркани защото ни е нужна повече информация/ контекст по това, което чуваме или повече конкретика/дълбочина/яснота. Ако чуваме прекалено много пък обикновено се разсейваме – започваме да мислим за други неща, заглеждаме се какво става през прозореца, малко или повече, защото сме се изморили да слушаме и да не разбираме. Честността и в двата случая помага. „Бих искал да знам малко повече. Би ли ми казал как си стигнал до това решение?“ да речем. Или „Извинявай но малко се изморих и не мога да те следвам в момента. Искаш ли да продължим разговора по-късно?“ Ако усещам връзка с това, което другият казва и с него, значи всичко е наред. Ако не усещам, а искам да усещам такава – е нужно напасване. Дано да съм полезна с този отговор!