Време е да го кажа. Този блог не се роди в следствие на голямата ми любов към писането, а в следствие на голямата ми мъка, че считам, че имам какво да кажа, а не си вярвам достатъчно, за да го кажа. Не беше плод на вдъхновение, а на вътрешна борба, в която желанието за свобода взе превес над страха от чуждото мнение. Макар че съм от хората, които често са били в центъра на внимание и под светлината на различни прожектори комуникацията през непредвидимостта на социалните мрежи и онлайн присъствие породи съпротиви, които сериозно разклатиха представата ми за мен самата като човек, който е свикнал да е видим.

Вероятно се дължи и на факта, че в случая не представям нечия кауза, а представям себе си  и евентуално собствената си кауза, която си проправя път все по-ясно през многоликото ми ежедневие.

Този блог се роди и защото дойде моментът, в който несъвършеното действие струваше много повече отколкото съвършеното мислене. Идеята да създам перфектния блог, който цялостно и пълноценно да представя значимите за мен неща отстъпи пред желанието да направя стъпката, след която няма да има връщане назад.

Не може и да се каже че веднъж създаден ми текна музата да пиша всеки ден или че от самото начало съм била наясно как ще се развие. Може да се каже обаче, че този блог отразява в много голяма степен начина, по който израствам във вярата си, че ценните за мен неща може да се окажат ценни за още много други хора.  И също толкова важно, че колкото повече пиша, толкова по-малко значение има кой какво ще си помисли.

За съжаление не познавам достатъчно от близо някои от дългогодишните блогъри в България, за да ги запитам те как са започнали да правят това, което правят, да пишат, така както пишат и въобще как един блог и неговото подържане променя живота ти. Няколкото, които все пак съм питала са казвали, че блоговете имат свой живот, развиват се заедно с нас и отразяват самия живот много повече отколкото представите ни за ред и предвидимост.

Всъщност аз изследвам този блог така както вие, които го четете изследвате написаното. И понеже вярвам, че истинската среща между хората е възможна само дотолкова доколкото комуникираното е  плод на раждащото се в момента, обикновено съм вярна на този принцип и пиша за „живите неща” дори когато те не са съвсем хронологични.

Напоследък установих как постепенно блогът започна да придобива леко призивен дух. Става нещо като място, което човек посещава за елегантно или не чак толкова елегантно сръчкване, за да придвижи някой свой проект напред.  Не се оказва място за дискусии както много други блогове, но нека си признаем, че и тонът тук често е безапелативен. 🙂

Та такъв е този блог – иска ми се да вярвам, че е несъвършено изискан или изискано несъвършен като живота, който живеем, но може и да е просто пристан за раждащи се думи, които веднъж родени имат свой живот в живота на други хора, които намират смисъл в тях.

И за да остана вярна на призивния дух да повтаря най-важното според мен в този пост: несъвършеното действие е много повече от съвършеното мислене.