От известно време ме занимава въпроса за чуването и освен, че често повтарям „Имаме две уши и една уста, за да слушаме два пъти повече отколкото говорим” възпитавам в себе си готовността да слушам, не с идеята да отговоря, а с намерението да чуя и разбера. И макар да  мислех, че това се свежда до общуването с хората, много бързо открих, че касае целия спектър на живота и има толкова много за чуване, че ако само слушаш хич и няма да остане време за говорене.

Вчера дъжда ме хвана в Борисовата градина и за моя радост се сетих за щедро предложения чадър от една приятелка предишния ден. Тогава след няколкото заблудени капки облаците се разпръснаха и чадърът не влезе в употреба, но небрежно пуснат в раницата и забравен там  се оказа с мен и в големия дъжд. Разгънах чевръсто чадъра и макар че струйките се стичаха по краката и ме мокреха, като цяло си създадох нужния комфорт, за да приема пътя до нас за разходка, а не полу-ход, полу-тичане в опит да се прибера що-годе суха. Така пристъпвайки в дъжда се заслушах и в звуците на парка.

Групата младежи, които играеха на федербал се спуснаха към близката цъфнала липа и насядаха съзаклятнически по пейките. Доколко щяха да останат сухи не знам, но имаше в погледите им онова желание за близост, което лекия хлад предполага, а в беглите погледи на  младежите по обсипаните с капки бедра на девойките ясно личеше как дъжда е добре дошъл и колкото по-близко седнат на пейката толкова по-добре.

Чух смехове, престорени възгласи на недоволство и онова специфично жужене от разговорите на цялата групичка, сгушена с общ център под уханната липа. Помислих си, че е подходящо за игра на шише и че би било вълнуващо първата им целувка да се случи ей така в дъжда, под цъфнала липа…

След липата и младежите ме поеха клоните на кестените в парка. Там дъждът някак се процеждаше през листата и капеше забавено за срещата  със зеления ми чадър. От срещата се раждаха познатите звуци на всички предишни дъждове, когато чадъри са пазели главата ми суха.  Чуваха се и птици, които сигурно нещо важно си казваха една на друга (или може би на мен го казваха!?) защото настойчиво изпълваха с глъчка притихналата алея. Не можах да различа какви са птиците, нищо че все се каня да понауча малко повече за птичето разнообразие в България. Промъкващи се капки от листо на листо и устремените капки за финална среща със земята създаваха плетеница от шумове – почти като дантела, изплетена от пръстите на листата и положена близо до корените като поклон за влагата, която те носят, когато не вали.

Докато слушах капките и птиците на поляната дотичаха две кучета, които очевидно предпочитаха да се гонят по празната поляна отколкото да следват стопаните си вероятно вече поели към дома. Един достолепен Голдън ритривър вече беше посипал козината си по лапите и корема с капчици кал, а другото куче от неразпознаваема за мен порода щастливо се валяше по мократа трева. Чуваше се потропването от закачените на вратовете им метални пластинки за разпознаване в случай че се загубят и забързани кучешки стъпки, които отекваха някак по-ясно от обикновено, когато парка е пълен с хора, деца и съответната глъчка.

На близката пейка беше седнал мъж, който май току що беше завършил няколко обиколки на парка. Дишаше тежко и с разперени ръце по облегалката на пейката блажено посрещаше капки със зачервено и потно лице. Сигурно благославяше дъжда с прохладата, която му носи.

Отдалече се чуваше и Цариградско шосе – неясен шум от сливащи се в едно мотори на коли и автобуси; далечен и може би затова ненатрапчив и поносим в зеленото на парка.

До езерото с лилиите останаха приближилия се вече шум от Цариградско шосе и стъпките ми по асфалта, покрит с листа и пръст, появила се с годините от хиляди други крака минали като мен.

***

Има толкова много за чуване в този свят. И все пак нужна е тишина, за да можем да чуем собствените си стъпки.