Отдавна се каня да напиша пост за авторитетите и може би сега е моментът за това. Покрай събудилите ми се желания за завръщане в академичния свят се поразрових тези дни за подходящ научен ръководител и за моя радост и донякъде шок преоткрих професор Таня Зингер. Таня е една дълбоко вдъхновяваща жена, с която миналото лято кръстосахме пътища за кратко с няколко мейла по един проект за емпатия, който се провежда в Германия и за който съдействах с няколко предложения, базирани на опита ми с преподаване на умения за емпатично свързване. Казвам, че я преоткрих, защото с всепризнатия си ентусиазъм тогава си писахме с нея без да направя някакво предварително проучване коя е тази жена и писмата ми бяха с тон на равностоен колега и дори не си представях, че е професор от такъв ранг. За Таня може страници да се изпишат, но ще се огранича казвайки, че в сферата на емпатията и ролята на емпатията в отношенията между хората и обществата тя е всепризнатият експерт, включително и от Далай Лама.
Целта на този пост е да обърна внимание на това, че истинските авторитети ни учат да сме авторитети сами за себе си. Те сякаш отразяват величието си, виждайки величие във всеки.
Често ми се налага да обясня какво имам предвид като казвам, че равнопоставеността е избор, който уважава и двете страни в едно човешко взаимодействие. Това, което имам предвид е, че за отношения, в които искам качествено свързване би ни помогнало да мислим за себе си и другия като еднакво значими същества. Ако мисля за някой като авторитет обикновено това мислене създава дистанция и така свързването е обусловено от преграда, която сами сме създали. Това непосмяване да се доближим в мислите си е много по-опасно от всека друга дистанция, защото извира от вътре. Наскоро прочетох, че „вратата на промяната може да се отвори само от вътре”. От мен зависи как ще възприемам хората и много често точно тези, които възприемам като авторитети нямат нужда да бъдат възприемани по този начин. Ние сме тези, които имаме нужда да ги възприемаме като авторитети било защото се сравняваме с тях и минаваме свой личен път на съзряване, на желание да израстем и да се доближим до тях (или до себе си).
В този ред на мисли се сещам и за първата ми истински вдъхновяваща преподавателка в университета. Беше французойка и беше заличила разликата между себе си и своя опит и нашия на току що записали се студенти. Изпитваше ни се с безумни курсови работи, които всеки път ни провокираха да надскачаме себе си и заедно с това ни канеше на гости у тях и пиехме кафета по улиците на София. Когато ми даде личния си телефон всеки път, когато и се обаждах започвах с думите „извинявай, че те безпокоя”, докато накрая ми каза „Щом вдигам не ме безпокоиш и моля те спри да го казваш. Това, че имам няколко библиотеки с книги в повече от теб и няколко години повече опит е равностойно на твоя ентусиазъм , вдъхновение и желание да се учиш.” Така освен да ме научи на основите на сравнителния анализ, тя ме научи на нещо струва ми се житейски много по-важно. Че истинското преподаване е във връзката и се случва много по-успешно отвъд рамката „преподавател-студент” и че за вдъхновението в отношенията с хората е нужна свобода на мисленето независимо кой докъде е стигнал.
Пак се връщам там откъдето започнах. Истинските авторитети ни учат да сме авторитети за себе си. Те знаят кои са и какво са направили, но знаят и че всеки друг е направил нещо значимо в своя живот и/или има потенциала на величието (величие в най-позитивния смисъл имам предвид). Така срещите с такива хора оставят в нас вдъхновение да крачим по пътя си с повече увереност и самочувствие и нещо повече такива хора помним с добро цял живот.
Сега когато знам за постиженията на Таня със сигурност имам повече факти, които будят моето академично уважение, но и така най-важното за нея го разбрах не знаейки нищо: това, което Таня е е по-голямо от всичко, което е постигнала.
Този пост разбира се е и призив да мислим за себе си през призмата на собствената си значимост и да мислим за хората, които попадат в категорията на авторитети като хора точно като нас. Това мислене веднага ще ни сближи с тях и може би онази мисловната невидима и толкова осезаема преграда ще се размие, за да остави пространство за истинско свързване, ако решим. И може би най-важното, което няма нищо общо с другия, ще усетим в себе си същата сила, която превръща всеки в авторитет, който няма нужда да бъде наричан авторитет. А това е истинска лична победа.
Щастливи събота и неделя за всички!