Никой, никой, ама никой наистина не знае по-добре от мен кое е най-добре за мен. И никой, никой, никой настина не знае кое е по-добре за вас и въобще за когото и да било.
Даже когато съвсем и не знаем пак в незнанието ни има много повече знание отколко „знанието“ на който и да било готов да даде съвет, насока или мнение.
Преди няколко години и почти един след друг разклонихме живота си в различни посоки с двама мои много близки приятели, които се опитах да посъветвам за пътя в живота им. Няма нужда да драматизираме излишно как се разминават понякога пътищата ни с хора, с които сме били много близки. И да, със сигурност има и много други причини, които са създали раздялата. Но с годините установих, че някак в решенията им да поемат в посока, която не одобрявах и със съветите си към тях съм подкопала онова усещане, че ги приемам и подкрепям в изборите, които правят дори когато тези избори не са съзвучни с моите представи за нещата. И не мога да им се сърдя. И аз се оттеглям от хората, които заявяват сякаш знаят по-добре от мен с какво да се заема и с какво не, по кой път да поема и защо оттам ще е по-добре за мен.
Стига сме съветвали хората и стига сме позволявали да ни съветват само защото не смеем да кажем – „Благодаря, нямам нужда от съветите ти.“
Всеки, наистина всеки, знае най-добре кое е най-добре за него!
С такова доверието в мъдростта на хората и ние самите израстваме в мъдростта си.