Сигурно всеки ще се съгласи, че колкото повече мисли и чувства таим в себе си, толкова повече напрежение носим в отношенията си с хората. Закономерно и колкото повече време една ситуация остава нерешена, толкова повече мисли сме измислили, преценки сме направили, прехвърляли сме хиляди варианти в главата си, за да излезем от ситуацията. Ето защо е и толкова трудно да видим ситуацията в първоначалната и истина, тогава когато реално се е родила.

Да речем,че ни ми харесва парфюмът, който приятелят/ приятелката ми ползва. В зависимост от размера на парфюма и личните предпочитания за ползването му това ще рече от няколко месеца до няколко години. Е, нали се сещаме колко мисли могат да бъдат измислени за това време?! От „Е, как може бе такъв парфюм да си хареса?!“ до „Все на мен ще ми се паднат такива без вкус.“ или по-личното „Ама и аз съм един/една – утре ставам и му/и казвам: този парфюм не става!““

За мислите, което в случая е равносилно на преценки и осъждания може да се каже, че са три вида:

– насочени към човека/хората, които са въвлечени;

– насочени към самата ситуация;

– и  насочени към мен самия/самата.

Мислите и затова са мисли, че остават често заключени в главите ни. Много често си мислим разни неща, които не смеем да кажем, но и реално погледнато не бихме могли да кажем всичко, което си помислим заради обема мисли, които обработваме на ден. Важното обаче е да дадем глас на мислите си; да ги чуем; да си ги признаем не за да се съгласим с тях, а за да ги зачетем, че ги има. Това чуване на мислите позволява да се разбули малко истината за ситуацията и най-вече да сме в състояние в един момент да стигнем до емоциите, които таим в себе си.

Истинският ключ за излизане от затвора на мисълта е тяхното признаване. Веднъж погледнали вече в царството на емоциите сме по-свързани с реалните корени на ситуацията. Емоциите често са признак за готовността ни да видим в себе си крехкостта, която всички носим и заедно с това е сигурен знак, че сме свързани със същественото, което се случва в нас в дадена ситуация. Както за много от нещата, които пиша и това не е лесно, но е един от сигурните пътища да сме реално свързани със сърцето си вместо с мислите си.

Оттам насетне се опитваме да открием корените на всяка емоция, които според Ненасилствената комуникация  са нашите потребности. А нашите потребности от своя страна затова са наши, за да е наша отговорността да се грижим за тяхното удовлетворяване. И ако нищо друго не ни донесе, това намиране на корените ни дава посока и осъзнаване за истински важните неща в една ситуация.

Разбито на стъпки, разглеждането на една ситуация, която искаме да изследваме и евентуално разрешим би изглеждало така:

1) Избираме си ситуация и разглеждаме всички мисли, които имаме за нея като помним, че обикновено мислите са три вида;

2) Вглеждаме се какво стои под мислите като емоции и ги описваме колкото се може по-подробно. Внимаване да използваме само емоции, а не и оценки като „пренебрегнат/а“; „неразбран/а“ и т.н.

3) Търсим корените на всяка емоция; свързваме всяка емоция с някоя наша потребност.

4) Осъзнаваме потребностите си и си представяме как всяка от тези потребности би могла да бъде удовлетворена. В ННК често казваме за потребностите са двупосочни улици. Можем да преживеем нуждата от съдействие да речем, когато някой ни съдейства, но и когато ние съдействаме на някого. Или можем да преживеем нуждата от съпричастност, която я получим или когато я дадем.

Пробвайте с някоя малка ситуация и след това малко по малко ще стигнете до онези, които са истински трудните.

Време е струва ми се всички да признаваме и мислите и емоциите си и все по-често да живеем от сърцата си, а не от главите си. Дано този пост е малка стъпка в този посока…