Животът създава своите мигове на откровения и когато най-малко ги очакваш. Доказа го една случка от миналите почивни дни, когато посетихме едно село заедно със съпруга и родителите ми.

Беше от тези топли зимни дни, в които  с радост сваляш якето и се разхождаш по блуза в кажи речи средата на декември. В такива дни, когато всичко е сияйно и светло – със сини небеса, ярки лъчи и проблясващи кристалчета топящ се лед  е лесно да забравим, че животът има и тъмна страна. Освен, че беше приказен ден някак и настроението ми беше приказно. И така неусетно, когато видях един възрастен човек как носи в едната ръка ястреб, а в другата птиче си измислих цяла приказна история. Представих си, че е от онези хора, които хващат и пускат ястреби и ги учат да се връщат при тях. Бях гледала някакво филмче преди време за такава традиция във Франция и ми се стори вълнуващо да срещна такъв човек, който прави същото в България. И разбира се още преди съвсем да си доизмисля историята вече се бях завтекла да видя човека и чудните животинки в ръцете му.

Човекът обаче хич и не се зарадва на моя неочакван интерес и хич и не му беше до моите въпроси.  Гледаше животните в ръцете си като доближаваше ръката с птичето до ястреба, за да изследва реакцията на грабливата птица и после бавно я отдръпваше. Стори ми се странно и с нескрито любопитство го залях с въпроси: Как ги е хванал, какво ще ги прави, не хапе ли ястреба? Защо стряска така птичето?

Тогава за мой потрес човекът равнодушно каза, че ястребът е „гадна твар” и ще я убие и ще я даде на кучето. Същото щял да направи с милото птиче, което по негово мнение вече си било отишло. Като каза това той хвърли птичката, която не успя да полети и се строполи на земята. Ужасена хванах птичето и протегнах ръка да взема ястреба. Казах му да го пусне, че ястреба нищо не му е направил, че е защитена птица, че е млад ястреб и други излишни думи, свидетели на пълната ми безпомощност. Докато говорех всичко това той започна да стиска гушата на ястреба с кокалестите си ръце и без да ме погледни или да се вслуша в думите ми ме заобиколи, за да мине. Не намерих сили да се обърна след него. Стоях с птичка в ръка, зашеметена като самата нея, докато очите ми се изпълниха със сълзи. Искаше ми се да можех да го спра…  А не посмях да се бия с него за ястреба.

После настана олелия за птичката. Какво да я правим? Кой да се погрижи за нея? Ще оживее ли? До София ли да я водим? Понеже все пак бяхме излезли на разходка тръгнахме към планината – аз с птичето в ръка. Милото птиче сигурно 20-тина минутки не смееше да мръдне. После се осефери, видя, че е живо сякаш и почна да мърда и да цвърчи.  Май искаше да си ходи вече. Пуснах го – летеше по малко, но очевидно едното му крилце го теглеше към земята. Вдигнах го и продължих да го нося, но то вече не само че чирикаше (стори ми се ядосано), но и започна да ме кълве да го пусна. Чудех се мога ли да направя нещо повече поне за това птиче като не успях да спася ястреба от грабливите ръце на човека?

И така някъде между потреса от удушването на ястреба и птичката, която иска да поеме по пътя си макар и това да означава някоя котка да я изяде се замислих коя съм аз, че да помагам , да „оправям нещата” и да спасявам животи? И как така реших, че имат нужда от „спасение”?

Запитах се също така от кое се потресох най-вече: от това, че не успях да спася ястреба? Или че има хора, които използват силата си, за да убиват? Или защото ми е трудно да приема, че някак не винаги нещата стават както вярвам, че е добре да станат?

Оставих птичката. Тя бързо се отдалечи полу летейки, полу подскачайки, а аз продължих към гората.

Опитвах се да си върна приказното настроение от има няма половин час, когато си признах, че ястреба и птичето са ме привикали не толкова за да им помагам, колкото да ми помогнат да се науча да вярвам, че животът има своя логика за правилно и редно. И че в безсилието единствената сила идва от готовността да сме в мир с това, което се случва.