„Всяко начало е хубаво. Хубаво е началото на деня.
И залезът е хубав, защото е начало на нощта.
Хубаво е началото на любовта.
И раздялата е хубава, ако е начало на нова любов.
Хубаво е началото на живота.
И смъртта е хубава, ако е начало на нещо.“
Стефан Цанев
Има събития в живота ни, които бележат мига на „преди” и „след”. „Светът през очите на Жирафа” е името на първия семинар за Ненасилствена комуникация (ННК) и със сигурност моят живот се дели на преди да започна да го водя и след това. Предстои последното му издание (24-27 ноември 2011), организирано както досега през последните 7 години от Фондация „Същност”. И със сигурност животът ми ще има нов вододел: преди и след последния „Жираф”, както накратко го наричаме с приятели и последователи на метода на ННК в България.
Трудно ми е да пиша за последни неща. Може би защото обичам така силно енергията на създаването, на началата, на силата, която кара семената да поникват, пъпките да разцъфват и хората да правим първите крачки в новото, непознатото, неизследваното. Но животът ни е изтъкан от краища и начала, а целостта предполага и двете. И някак в стремежа си да съм цялостна, да виждам и тъмното и светлото, и черното и бялото (и по възможност всички други цветове) няма друг път освен този, в който началото предполага край, а краят е начало.
Честността ме заставя да си признавам, че в края на този път има смесица от тъга и носталгия по хубавото време, в което се разхождах по пътечката на Жирафа с цялата вяра, че всяка дума, казана с енергията на ненасилието е мост към другия. И макар че и сега го вярвам, с опита съзрях и възможностите и границите на тази пътечка. И истината е, че така станах по-истинска. Примирила оптимизма и вярата с реалността и несекващият ентусиазъм с търпението.
Има и благодарност, че съм казала „да!” на порива да се захвана с нещо, което не съм и подозирала, когато се захващам колко е дълбоко. И не само да се захвана, но и да го доведа до тук. И не само да го доведа до тук, но и да го доведа с много хора, които по един или друг начин са съпреживели дълбочината на автентичното свързване, магията на емпатията и енергията на любовта, която ни свързва по-силно от всяко обещание.
Има и разочарование, защото ми се иска (малко по детски може би) значимите за нас неща да са не просто трайни, а вечни. А колкото и значима да е за мен ненасилствената комуникация, тя се оказа период в живота ми и не мога да продължа да и се посвещавам, както си мислех. Идва един момент, в който желанието да последваме себе си, собствената си кауза или мисия в живота е по-силно от това да сме верни на каквото и да било друго. Така решението за „последния” Жираф назрява в мен от поне година без да намери друга алтернатива.
И тук се включва и емоцията на тихата радост, че мога да избера да съм честна и да последвам нови пътеки, вместо да остана в уюта на 4-те стъпки на ННК. И едно особено смирение, че някои решения болят дори, когато сме убедени в смисъла, който имат за нас.
В края на краищата Светът през очите на Жирафа е свят, който се променя. В него истината се ражда на мига и не можем да я измислим предварително. Това е свят, в който връзката с нас самите и с другите е отправна точка, а не крайна цел. И е важно кои сме, а не какво правим или казваме.
„10 стъпки по пътя на Жирафа или как да практикуваме ненасилствена комуникация” е материал, подготвен от Анна Златарова и озвучен с мелодия от Мартин Пепелджийски, за да си напомняме всички важните неща за общуването от сърцето! С благодарност предавам нататък!