Политическата ситуация в момента изобилства с мнения, тези, позиции, спорове, агитации, провокации… Анализи, прогнози, опасения, гняв, възмушение, решителност… А езикът на много хора преминава границите на добрия тон и толерантност.
И от позицията на тази пренаситеност с думи и емоции ми се иска да попитам: Кой слуша? И кой чува всичко, което се казва?
Имам предвид истинското слушане и истинското чуване. Не слушането, за да чуеш това, което ти се иска или да спориш, ако не го чуеш. А слушането, което признава, че щом сме заедно в една ситуация имаме какво да осъзнаем за себе си и за другите през конфликта, който преживяваме.
Кой зачита емоциите на хората? Кой помага на тези емоции да бъдат осъзнати в личен и обществен план? Къде са политиците които казват: “Чувам и разбирам посланието.”?
Живеем в свят, в който гладът да бъдем чути нараства. Всички имаме какво да кажем. Но между това да кажем нещо и това казаното да е чуто има огромна пропаст.
В политиката – вероятно повече отколкото където и да било – е нужно умението да си готов да разбереш позиция, която е пълна противоположност на твоята и да усетиш дали в резултат на това няма нещо, което да преосмислиш и промениш в тезата си, в решенията си, в убежденията си, в предпочитанията и плановете си. Защото цялостта включва полярността и винаги е по-голяма от едностранчивата гледна точка. И въпросът не е коя гледна точка е по-правилна и ще надделее, а коя е гледната точка, която може да включи и двете.
Затова понякога и в политиката има да се мълчи. И в политиката има да се слуша. И позициите са едновременно, за утвърждаване и за разколебаване. Защото е възможно две тези да са едновременно правилни. И само заедно да са изворът на адекватна идея за промяна.
От позицията на политолог по образование, специализирал в темата за методи на социална промяна и обучител по ненасилствена комуникация и емпатия искам най-отговорно да заява, че има нужда и в този момент и в политическия ни живот като цяло от някой, който да удържа пространството, в което другите се изразяват и намират по-дълбокия смисъл в изразеното. Защото има много отвъд думите и емоциите. Цялото поле на осъзнаването, неочакваните решения и иновациите е отвъд тях.
Този някой едва ли може да е един човек. Пък било то и политически лидер. Нужни са хора, които знаят какво е да удържат пространство за другите. Пространство, в което осмисляш себе си, емоциите си, позициите си, решенията си. И тази роля не е пасивност. Напротив, считам, че е изключително важна и нужна форма на гражданско участие и активност в политическия живот.
Също така считам, че подобни хора има много в България. Всички колеги, които работят с групи знаят за какво говоря. И не го казвам това като липса. Казвам го като посока. И да, може би като алтернатива на безкрайния поток от думи.
Отделно считам, че е време да сме отворени за повече позиции от двете спрягани “Не се интересувам от политика” и “Аз съм активен политически гражданин”.
“Активен съм през съпричастността си” например. Тази активност е достъпна за всеки. Време е да се питаме „Как енергията ми да служи на промяната, която е нужна? Как да съм в подкрепа на тази промяна?“ дори и да не ми се занимава с политика. Защото всички сме част от политиката и от държавата, независимо дали ни харесва или не. Взаимосвързани сме повече отколкото осъзнаваме. И това, че не следим новините не може да ни „спаси“.
Мога да съм активен например през споделения копнеж да видя промяната, през стремежа енергията ми да служи на честността, през вярността на принципи, които живея и искам да виждам в народните представители също. И това не е малко. Но иска усилието докато съм на плажа например да се сетя за тези, които са по поветата. Докато си пия кафето да прочета новините. И т.н.
Последните дни ме разприятелиха хора, които бяха възмутени от мълчанието ми. Трябвало да имам позиция. Имам такава.
Позицията ми е революционна: слушам и присъствам за случващото се. Слушам емоциите на хората, историите им, отчаянието и хъса, разочарованието и решителността… Слушам тези, които се гневят и тези, които не вярват, че има смисъл да се протестира. Слушам изморените, загубилите смисъла, намерилите вдъхновение… Слушам тези, на които им е писнало отдавна и тези, които едва сега разбират колко право имат да им е писнало… Слушам. И ако си мислите, че е нищо работа, заслушайте се малко и вие. Без да спорите с хората, без да изразявате собствените си емоции, тези и мнения… Създавайки пространство за тях.
Слушай. Смело и смирено слушай. Защото има крещяща нужда от това.