Замислих се напоследък (за кой ли път?!) за тишината и колко ли видове може да е тя. За щастие е лято и в търсене на тихото се натъкнах на няколко любопитни разновидности 🙂
Тишината на морето е лекуваща тишина. Позволява на духа да се разгърне до хоризонта и обратно и след това старателно измива мислите ни, клетките ни, спомените ни…
Тишината на дълбините е пространство да чуем себе си. Там няма шум различен от дъха ни, филтриран в балончета въздух под вода до получаване на капчици истини, които ще се отронят от нас като кристална сол щом се върнем на повърхността.
Тишината на гората е центрираща тишина. Позволява ни да чуем стъпките си и да забележим смисъла на всяка крачка. Учи ни да сме търпеливи и да почитаме Пътя, който сме избрали.
Тишината на върховете е докосване до увереността ни. Там – на високото – извисили снага, смълчани и благоговеещи пред могъществото на природата може да усетим и собствената си мощ, а после почитаме с минута мълчание раждането на едно по-силно и уверено Аз.
Тишината на полето е съзерцателна. Танцът на лястовиците, намигванията на светулките, класовете на житата… Полето е плодородната сила, която в мълчание дълготрайно попива в нас.
Тишината на града е експериментална. Колко дълго (и можем ли изобщо) да пазим едно тихо кътче в нас?