Връзките между хората са крехки създания. Сигурно всеки от нас има поне една история, в която някоя казана или напротив премълчана дума засяда в отношенията ни с някой и така неусетно поражда нарастващо отчуждение преди евентуално пътищата да се разделят окончателно.
Напоследък считам умението да мълчим за голяма добродетел и струва ми се една от водещите предпоставки за успешни взаимоотношения, но и мълчанието си има своите особености. Така например да посочим съществената разлика между:
– мълча, за да те чуя, макар че имам какво да кажа;
– мълча, защото не вярвам, че ако кажа каквото имам да кажа ще срещна разбиране.
Да мълчиш със затворена уста
Когато имаме какво да кажем и в нас бушуват емоции и думи, които искат да залеят света като разрушила бента язовирна стена се иска сила, за да решим да мълчим. В такива моменти мълчанието е самоконтрол, който включва най-вече умението да си държа устата затворена, дотогава докато опитомя думите, които ще изрека. Подобен самоконтрол е проява на грижа за другата страна, дори когато тя не го разбира. Да избера да замълча пред това да избълвам вулкан от думи е проявя на зрялост, мярка за осъзнатост и готовност да изследвам и разбера позицията на другия и моята собствена реакция, преди да предприема друго действие.
Единственият риск с този вид мълчание е да не кажа каквото имам да кажа изобщо . Било защото не смея да повдигна отново темата, било защото „съм над тези неща” или просто от небрежно махване с ръка „каквото било било.” Риск е, защото това, което имам да кажа не е изчезнало само защото съм успял/а да държа езика зад зъбите си. Градивният самоконтрол не е в това да се потискам непрекъснато, а да давам израз на напиращите думи и теми по начин, който ми позволява са съм честен/тна и да бъда чут/а и разбран/а.
Оттук насетне, ако продължа да мълча, защото не вярвам, че има смисъл да казвам каквото и да било е най-сигурният начин да уроня качеството на една връзка. Все пак всички знаем, че връзките се градят на доверие и ако аз нямам доверието, че има пространство и за мен да кажа каквото имам да кажа, дори и да запазим връзката рушим пространството, което създаваме заедно.
Да мълчиш с притихнал ум
Това умение вече е умението да слушаме с емпатия. Тогава чувам какво другият казва и мълча, за да създам пространство, в което да може да се изкаже, без да приемам нищо от казаното лично към себе си. Нещо повече каквото и да каже другият, то не поражда в мен емоционална реакция. В мен има пространство да чуя всичко и в самото чуване усещам дълбока връзка с другия. В такива моменти аз мога да говоря, но думите ми са спътници на казаното от другия, словесна подкрепа за разбиране и осъзнаване на дълбоките корени на споделеното.
В крайна сметка и говоренето и мълчанието могат да ни свързват с нас самите и с другите. Въпросът е дали и доколко сме съзнателни когато говорим и когато мълчим.