Силата на гнева като емоция е като природна стихия. Появи ли се невъзможно е да я убедиш, че е по- добре да не се случва и мъдрото решение е да отстъпиш и да изчакаш да отмине.
В природата ако решим да се борим със стихиите (урагани, бури, виелици и т.н.) рискуваме живота си понякога съвсем буквално. С гнева ако се борим рискуваме най-живата връзка – тази със себе си.
Мислим си, че е много възвишено да не се гневим и често с това убеждение уронваме правото си да преживяваме автентичните си емоции – тези, които преживяваме тук и сега, а не които си мислим, че е по-добре за нас да преживяваме.
Страхът от гнева сякаш е по-силен от желанието ни да сме истински. Предпочитаме затишието преди бурята и се надяваме, че може затишието да е решението. Как се живее със стихия, която носиш в себе си и на която си отрекъл правото да се проявява навън?
Гневът разбира се е сложно чувство, което идва и създава вихрушка в нас, замъглява трезвата ни мисъл и пуснат на воля може да опустоши връзките ни с много хора.
Затова въпросът как да „овладяваме“ гнева си е толкова важен. Колкото и странно да звучи обаче овладяването (ако изобщо това може да е думата) е в признанието, че го има, в даването на правото да го има, в зачитане на красотата му, в уважение на силата му…
Гневът идва да ни разтърси и събуди, за да видим нещо важно, но вместо да прегърнем гнева и чуем посланието му ние се стремим да го „разкараме“ колкото се може по-бързо.
„Кое е това, заради което си струва да се гневя?“ и „Как да преживея това, което е толкова значимо за мен независимо от обстоятелствата?“ са двата въпроса, които могат да превърнат гнева в наш приятел.
От гледна точка на ненасилствената комуникация и връзката на емоциите с потребностите ни, колкото по-силна е една емоция толкова по-значима и важна е потребността, която я провокира.
В този смисъл гневът като толкова силна емоция винаги може да разкрие някоя потребност, която само благодарение на гнева да разпознаем в цялата и неотложност.
Повечето хора имаме ситуации с гняв, които се повтарят и повтарят. Знаем в кой момент, и на какви думи и действия реагираме. Чакаме обаче някакво магическо стечение на обстоятелствата, което да промени хората, ситуациите, нашата емоционална реакция или всичко това. А всъщност ако искаме по-малко да се гневим имаме да се срещнем с гнева в конкретната ситуация и да се свържем с потребността, чийто посланик е той.
На теория е нищо работа. На практика е усилие за съзнателност с обещание за дългосрочни резултати.
Емпатията към себе си е тази щадяща възможност за „овладяване“ на гнева, която не ме е предавала досега.