Красивата метафора, че съзнанието на човек е като гладка повърхност на езеро, в което можем да се огледаме само ако водата е спокойна, е естествен враг на емоциите, които по самата си природа създават трептения, вълни и бури по повърхността на водата.
Не случайно най-много ни разделят неизказаните думи. Те застават между нас като невидими прегради и уж ни се иска да сме близки с хората, но не ни се получава някак.
Животът с двете му лица – с хубавото и лошото, с драмата и спокойствието, с миналото и бъдещето ведно.
Има красота във всеки миг, който ни помага да преживяваме близост!
Можем ли наистина да спрем да съдим и преценяваме хората?