Още не съм срещнала човек, който да не се вълнува от отношенията с хората. И всички знаем защо. От една страна отношенията ни с хората могат да ни запратят в небесата от вдъхновение, удоволствие и споделеност; от друга и със същата сила могат да ни запратят в дебрите на болката, разединението и горчивината.
Харесва ми, че вярвам, че всички отношения с хора могат да бъдат „оправени”, че има как да се роди отново доверие там където по една или друга причина е изчезнало; че грижата може да бъде отправна точка за всяко свързване с хората отвъд егото или осъзнати или неосъзнати модели на партньорство и сътрудничество. Това, което не ми харесва е, че често ми се иска това да се случва моментално. Сякаш има как една казана дума или действие да може да бъде балансирано със същата скорост, с която е била казана думата или извършено действието.
Не знам защо природата на човешките отношения е такава, че казана дума, която отнема секунди да бъде изречена, отнема години да бъде излекувана или защо едно действие от няколко минути може да се лекува до живот. По някакъв начин всичко може би опира до необходимостта да осъзнаем последствията от думите и делата си и да можем да поемем отговорност за тях. Вероятно това е съзряване – да оставяме лечението да се случва от само себе си и в синхрон със собствената ни готовност и естеството на нещата от живота.
Преживявайки както възторзите на свързването, така и отчаянието на разделите, всички се учим за крехкостта и ценността на връзките. Разбираме, че всички сме изящни порцеланови фигурки, които веднъж счупени събираме парчетата си не за да ги залепим наново, а за да се изваяме наново. Нова версия на самите нас все така изящни, но и вече по-осъзнати за крехкостта си и за крехкостта на другите.
Ако една връзка е жива, то та има и какво да лекува. Аз поне не познавам изцяло здрав човек. Един лекува бъбреци, друг лекува главобол, трети го боли кръста. Е, как тогава очакваме връзките ни да са нон-стоп в цветущо здраве?! Но когато тялото ни боли обикновено предприемаме действие да се погрижим. А с хората и отношенията между нас, там където ни боли избягваме да комуникираме; създаваме си тема табу или още по-зле нарочваме си хора-табу. А всички знаем, че точно там където боли има най-категоричен зов за внимание – имаме нещо да разгледаме, да излекуваме, да осъзнаем. И не става с отричане – става с работа, става с говорене много често. Сякаш готовността да изречем нещо е най-сигурният знак, че вдигаме завесата на собствената си цензура и вкарваме глътки свеж въздух, нова перспектива, възможност за диалог, за обмяна и съпричастност.
***
Този пост е в знак на благодарност към хората, които ми се доверяват достатъчно, за да работим заедно. Така се уча да виждам думите като скалпел и да осъзнавам, че точната дума носи лечителна сила и може да отключи извори с чиста вода.
От друга страна и пак с тяхна помощ осъзнавам, че лечението е най-сигурният начин да сме здрави. И всяко изслушване може да е лечително в някаква степен стига да си даваме позволение да говорим.