Съвсем наскоро имах една случка, в която макар да не достигнах до повишаване на тон или викане, използвах осъдителното „Е, може ли такова нещо! Как не те е срам!?“ Насочих го към племенника си на има няма 12 години. Казваше на малкия си брат (има няма 5 години), който плачеше „ревльо“, от което той още повече се разреваваше.
Не ми се беше случвало от години сигурно. Било защото старателно възпитавам в себе си търпение и се научих да броя до 10 преди да кажа каквото и да било, или поради някаква друга причина съм отвикнала да използва тези думи в реалния живот. Прозвучаха като стрели. Сигурно и затова в момента, в който ги изричах се олюлях вътрешно. Хванах се, тъмън ги бях изрекла и в последвалата престрелка на „Е, какво толкова съм направил!“ и „Е, сам помисли и виж какво си направил!“ се хванах бързо за тишината като спасителна сламка. Не че нямаше какво повече да се каже, по-добре беше да се помълчи.
След това дълго мислех какво и как стана. Някаква малка и незначителна случка уж, а така се вряза в съзнанието ми. С горчивината на разочарованието, че за секунди думите се изплъзнаха от устните ми и се търколиха между нас като горещи камъни. И с някакво объркване за това какво толкова се случи, че така бързо реагирах.
Старателното ровене не доведе до резултат. И сега не знам какво и как точно стана, но случилото се случи. Казаните дума вече са казани, последвалите емоции вече са се родили и отшумели нанякъде, но отношенията ни помнят, че има един ден, в който осъдителното взе превес над разбирането.
Пост фактум мога да гадая какво ли стои зад повтарянето на „ревльо“ и да мисля за варианти на реакция, които биха довели така или иначе до тишина. Но тишината е различна, когато мълчим защото нямаме повече какво да кажем и когато мълчим, за да не кажем всичко, което бушува в нас.
Разбира се на мен ми предстои разговор, в който да завършим ситуацията. Защото подобни малки неуспехи са винаги, за да ни покажат колко е лесно да осъждаме и колко е трудно да разбираме и освен всичко друго са и възможност да поизследваме себе си. Защото си мисля, че в сърцевината на моята реакция е желанието за общуване отвъд етикетите и осъждането. И за мое най-голямо съжаление точно с реакцията в защита на общуване отвъд етикетите аз направих същото… Така естествено с моето осъждане той е в същото право като мен да се възмути от моята реакция както аз от неговата. И по някакъв мистериозен начин и двамата се срещаме в неизживяното ни желание за свързване отвъд етикетите. И също така е много вероятно и той като мен да се опитал да разбере какво и как точно го е провокирало да изтърве думите с повтарянето на „ревльо“…
Естествено, това е труден пост. Не само, защото ми се иска да мога да живея всеки ден според ценностите, които преподавам и споделям с хората, но и защото със същите тези ценности не мога да оставя ситуацията дотук. Сега ми предстои да се върна към тази ситуация и да я завърша, показвайки възможното свързване отвъд етикетите. Така тази малка уж незначителна случка може да стане голяма възможност за честност. А току виж след това той отиде при брат си и направи същото.
Казвала съм го неведнъж, но ще го напомня и днес (най-вече за себе си в случая). По-важно от това да не бъркаме е да знаем как да действаме след като установим, че сме сбъркали.
Щастлива нова седмица на всички и нека малките грешки са големи възможности за пространства на свързване!