Винаги съм се затруднявала да кажа кой сезон обичам най-много, защото всеки носи своето очарование. Танцът на снежинките и тишината на снежните гори през зимата; сутрешните птички напролет и оптимизма на цъфтежа на всичко живо; цветовете на есента и благостта на топлината през септември; плодовете на лятото, посланията на светулките през юни, песните на щурците през август… Как да не ги обича всичките човек?!
И все пак пролетта със силата за живот, с растежа на тревите с онова божественото зелено, с неувереното зелено на листата, което завладява горите и после дъждовете през май и цветята, цветовете на плодните дървета, житните поля, маковете, щъркелите и свободата…. ех, всичко това и още много от тайнствата на пролетта ме изпълват най-силно не просто с възторг, а с преклонение пред природата, където нещата се случват естествено от само себе си сякаш. И ми се иска така да живеем и ние хората – без усилие или може би с усилие с мярка, усилие в синхрон със закони, които няма нужда да разбираме.
Тихо се появяват плодните пъпки по дръвчето, тихо разцъфват цветовете на сливата, паричките грейват по моравите, а тополите разнасят своя пух. Тихо клоните се покриват с листа и започват да правят сянка, глухарчетата прецъфтяват и семенцата им политат. Тихо се случва животът.
И ние тихо растем, тихо даваме живот на някой нов навик, някое ново умение, някоя нова мечта. Тихо се променяме – неусетно почти – като бръчките в крайчеца на очите, като белите коси, като дните, които стават години, само защото ги броим.
Пролетта и тази година дойде и е време да порастем не защото така трябва, а защото така е естествено! И е време за устрем към светлото не защото ние искаме, а защото животът го предзадава със закони, които не е нужно да разбираме.
Честит април! Нещо ново ще се роди в нас – дори и да не усетим веднага!