Този пост е за родителите. С цялата ми съпричастност за очарованието и понякога отчаянието да си родител.
Не знам дали всички, но много двойки създават дете с копнежа да обогaтят живота си, да разгърнат любовта си, да съзидават заедно. Представят си раждането на детето като празник, като естествено допълнение към това, което са създали до момента, като възможност да предадат без усилие част от ценностите си….
Децата обаче са цялостни явления в живота на всеки родител. Обогатяват живота по един начин и го ограбват по друг. Разгръщат любовта ни и всички наши светли качества и заедно с това предизвикват да осъзнаем и интегрираме част от сенчестите ни страни (което обикновено не е нито грациозен нито безболезнен процес). Предаването на ценностите ни към тях върви паралелно с битките те да откриват и живеят своите. Връзката ни с партньорите едновременно се разгръща в нови проявления, но и се свива понякога до избора да сме заедно, без да сме задължително щастливи.
Кризите в двойките, които имат деца и които касят родителството са най-различни, но една от най-често срещаните е кризата на разбитите представи какво е да си родител. Това е една от големите теми, които често остават неизразени. Никой от двамата не смее да признае, че е много по-тежко, по-трудно и по-отговорно да си родител отколкото си очаквал и всеки носи сам “кръста” на избора си. Преживяването за децата като благословия, като дар, като шанс и т.н. правят невъзможно дори за миг за някои родители да си признаят “Щастлив съм, че съм родител и съм отчаян едновременно.” Или “Обичам децата си и живота, който съм създал, но ми е много трудно да го живея.” или “Разочарован съм от себе си колко нереални са били представите ми за родителството.”
А това са чувства и истини, които имат да заживеят между партньорите. Те са тъканта на дните им. Избирайки да не говорят за тях, те не говорят буквално за същественото в ежедневието им не за няколко дена, седмици или месеци, а за години. И това рязко влияе на близостта. Изведнъж на човека, който си поканил в най-святото – да стане майка или баща на децата ти – не смееш да споделиш как си със сбъдването на този общ копнеж. И отчуждението бавно и трайно се настанява в пространството между тях.
Свързването, няма да се изморя да повтарям, се случва през живите чувства тук и сега. Не помага да искаме чувствата, които преживяваме да са различни от това, което са. Не помага да ги премълчаваме, да ги потискаме, да се правим, че ги няма. Забранявайки си достъпа до това, което е живо за нас самите, ние се отчуждаваме от жизнеността си, от силата си, от автентичността си… На свой ред лишаваме и връзките си от жизненост.
И понякога (в моята практика прекалено често) най-нужното е двамата родители да си признаят, че това, което живеят в момента, сравнено с мечтите и представите им какво трябва да е, е гротеска. Вместо хармонията с гугащо бебе, на което показваш с трепет света, получаваш ревящо мъниче, което страда от колики. Вместо усмихната майка в светли, чисти дрехи като по рекламите преживяваш себе си като недоспала, изтощена и изнервена майка, която едвам смогва да се изкъпе. Вместо ведър, щедър и постоянно на разположение баща едвам смогваш с всички задължения, все си назад със сроковете и все се оказва, че не правиш достатъчно за себе си, за съпругата си, за детето/децата….
И за да ви спестя усилието да търсите кои са ви точно чувствата – особено, ако сте родители с малки деца – ще ви кажа докъде се стига обикновено. Ако се разпознаете в нещо от това, ползвайте го, за да си признаете това, което е за вас. Първо пред себе си, след това и пред партньора. Защото истината за това как се чувстваме създава усещане за плътна връзка с това, което е в мен и с това, което е в теб. И без да е задължително приятно е красиво и свързващо.
“Благодарна съм, че съм майка. Преживявам го като дар да мога да предам живота напред и не го приемам за даденост. Заедно с това съм изморена, защото ми се иска по-грациозно да мога да балансирам различните си роли и за съжаление по-често не успявам. Изтощена съм от постоянно променящите се състояния на детето/децата ми, от нпередвидимостта на дните ми и от нуждите на всички около мен, които искат повече от енергията, която имам. Имам нужда да съм смирена с това колко е трудно и да спра да страдам, че е по-трудно отколкото съм си представяла. Трудно ми е да се правя на щастливата майка, която хората очакват да бъда. Иска ми се да мога да съм истинска и да получавам не съжаления или наставления, а възможността някой да ме чуе и да ме види като тази, която се справя с трудностите и плаща висока цена, а не като тази, която щом е изморена и е трудно не се справя.”
“Благодарен съм, че съм баща. Преживявам го като дар да мога да предам живота напред и не го приемам за даденост. Заедно с това съм изморен да се стремя да давам най-доброто от себе си и всичко, което мога да дам и да не е достатъчно. Иска ми се да мога да съм в мир с това, че мога да дам само толкова колкото имам и да спра да очаквам и изисквам от себе си все повече и повече, за да съм добрия баща и съпруг, който децата и съпругата ми заслужават. Разочарован съм, че с появата на детето ми става все по-трудно да балансирам различните си роли и обикновено успехът в една е за сметка на друга. Чувствам се безпомощен пред негативнте чувства на детето/децата и жена ми и ми се иска да мога да не приемам нещата лично. Иска ми се да мога да оставам стабилен и свързан със силата си, особено когато съпругата ми е уязвима и да избирам да правя това, което е нужно, дори когато не е това, което си мисля, че трябва да правя. Имам нужда да преживявам повече смирение пред тежестта и отговорността да си родител и да ценя повече това, в което успявам като баща, дори когато не е по моите критерии за добро представяне.”
Снимка: личен архив.