Има хора, които ни влияят значително с идеите и действията си и без дори да ги познаваме и без дори да има някаква вероятност изобщо някога да се запознаем с тях. Такива хора за мен са Махатма Ганди и Маршал Розенберг. Естествено има съществена връзка между тях: политиката на ненасилие на Ганди е в основата на метода на ненасилствена комуникация на Маршал Розенберг. Същият този метод, за който писах в предишен пост, че някак неусетно промени живота ми или аз го промених, повлияна от него.

Напоследък интернет пространството в България посрещна няколко статии за ненасилствена комуникация (ННК), в които говорим за нея като за метод от 4 стъпки. И макар че това е самата истина ми се иска да обърнем внимание, че ненасилието е много повече от това и може да бъде разглеждано като начин на живот. Всъщност да изберем да живеем с ненасилие живота си е решение, равностойно струва ми се на популярните думи на Ганди: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света.”

Ненасилието в този контекст е готовността да следваме себе си каквото и да ни струва това, а за да следваме себе си означава да знаем кои сме, да чуваме какво искаме и да оставаме будни за това в какво се превръщаме всеки ден.

Всичко това означава да имаме уши и очи за себе си. Ако ги нямаме – ще чуваме и виждаме другите, техните представи за нас, изискванията и очакванията на обществото и тогава много малко от това, което правим ще е плод на истинските ни желания. Има толкова изкушения да виждаме другите и да забравяме себе си и толкова препъни камъни за желанието ни да приемаме себе си, че си струва да се замислим.

Хайде да отделим малко време за честност. Сравняваме ли се с някой?

Ако отговорът е „да” – независимо от това, кой е човекът и дали сравнението е в наша полза или в наш ущърб, пропускаме възможността да чуем и видим себе си. Цялата ни енергия е насочена към това да му се възхищаваме („Я го виж колко е уверен, смел и последователен! Никога няма да бъда като него.”) или да изпитваме съжаление („Я го виж колко е смотан. Една крушка не може да смени!”) Ненасилие е да си кажем „Като го гледам с каква лекота се изразява, иска ми се да вярвам, че и аз мога да говоря така.” или „Като го виждам как се затруднява, се питам дали би искал да му покажа как става.”

За съжаление сравненията винаги създават дистанция. Възхищението е опасно от гледна точка на това, че възприемаме другия като нещо повече от нас и така забравяме да видим в него същото крехко същество, каквото сме и ние. Също така пропускаме и възможността да се научим от него, защото възхищението носи идеята за „свръхчовек” и често е на ръба на завистта, че не сме се родили и ние такива.  Възхищението в позитивния си аспект е вдъхновението да създам и за себе си това, което виждам в другия. Всеки прави разлика между вдъхновение и възхищение, нали?! Едното те издига нагоре; другото те кара да гледаш нагоре и да си мислиш, че там горе е само за призвани.

Снизходителността от друга страна също отчуждава, защото всеки иска да бъде ценен такъв какъвто е и макар че всички се развиваме и променяме всеки ден, всички сме достатъчно добри за дадения етап от живота си във всеки момент.  Няма нужда от снизходителност или съжаление. Ако желанието ни за подкрепа и принос е истинско една протегната ръка ще е достатъчна. И всеки прави разлика между желание за принос и обогатяване на живота на другия и милостиня, нали?!. Едното е: „Имам достатъчно и искам да го споделя.” Другото е: „Едва ли ще се справиш сам, затова ето – вземи!”

Отвъд всичко, което хората сме, съществено е, че изобщо ни има. И това, че ни има е достатъчно и няма нужда да се сравняваме. Това е ненасилие към себе си.