Да отглеждаш децата си с емпатия съвсем не е, защото емпатичните хора са добри, миролюбиви и съпричастни. Не че не са, но не това е важното.

 

Да си отгледан с емпатия означава много най-вече заради начина, по който си научен да гледаш на себе си, вътрешния си свят от емоции и потребности и на света навън, действията и думите на другите хора.

 

Емпатията дава прагматичен отговор на въпроси като “Какво означава да си свързан със себе си.?, “Как да се справям с емоциите си?”, “Как да се справям с емоциите на другите?”, “Как да преценявам кое действие би ме подкрепило и кое не?” Всеки родител би искал децата му да знаят отговорите на тези въпроси, нали?

 

Когато даваме емпатия на децата си, много често ние влияем върху емоционалното им състояние – те се успокояват например или утихват или са склонни да ни съдействат – и това само по себе си е ценно. Отвъд това обаче с емпатията ние ги учим да успокояват сами себе си в един не чак толкова далечен момент. И да могат когато са разстроени да зачетат сами за себе си емоциите си и да назоват това, което са искали или това, което все още искат, вместо да страдат безутешно, с обвинение към себе си или към някой друг.

 

Емпатията учи децата да са свързани със значимото за тях и стремежът ни като родители би трябвало да е този. Да даваме емпатия, за да подкрепим детето си да открие по-дълбоката причина за реакцията си, а не просто, за да успокоим детето или да ни е по-лесно то да направи това, което ние искаме от него.

С емпатията учим децата да уважават чувствата си и да ги приемат такива каквито са. Стига ние като родители да нямаме привързаности емоциите – нашите и на околните – да са само позитивни, много лесно можем да дадем преживяване за децата си, че емоциите идват и си отиват, но обикновено имат послание за нас и то е истински важното, а не това дали са позитивни или негативни. Да можем да предадем на децата си емоционалната свобода – да са свободни от собствените си емоции, не като ги потискат, а като знаят как да ги използват, за да подкрепят себе си, считам за един от важните уроци на родителството. Защото така желаното щастие обикновено не е илюзията, че можем да сме постоянно щастливи, а практиката на спокойно отношение към емоциите в пълната им гама, което носи сияен мир и позволява щастливите мигове да са повече.

 

Емпатията подкрепя децата да са свързани с потребностите си и да предприемат действия, съзвучни с тези потребности. Например когато дъщеря ми иска приказка за лека нощ, а аз съм изморена и бих искала да заспивам съм я питала “Иска ти се някой да ти прочете приказка, така ли?” Тя казва “Да.” И сама отива да попита баща си (а когато сме на гости и баба си или дядо си) и получава това, което иска без да спорим дали да четем или да не четем.

 

Естествено, ако всичко описано по-горе се случва децата са по-чувствителни за емоциите и потребностите на околните. Случвало ми се е в нашия кооператив едно дете да плаче, другото да го пита “Искаше ти се сам да си вземеш закуската ли?” – което си е форма на емпатия. Както и някое дете като се разплаче за майка си другото да го пипита “Тъжно ти е, че се бави ли?”, което също е само един въпрос, но е “правилният” въпрос, който предава съпричастността и поставя акцента върху разбирането за това, което другият преживява.

 

Така че да можеш да си емпатичен родител надскача взаимовръзката между самия родител и детето и определя взаимовръзките на детето с околния свят. И ако наистина се замислилим с това влияем на качеството на взаимоотношения в света в едно съвсем не толкова далечно бъдеще.

 

И не, не е патетично това, което пиша.