Автентичността за мен е смирение пред самите себе си. Ражда се, когато съм в състояние да кажа: „Има ме и това е достатъчно.” Най-големите учители за автентичност си мисля, че са възрастните хора. Селата в България изобилстват от примери.

Едни от най-щастливите ми детски спомени са свързани с улици, по които пред всяка къща има пейка и вечер по пейките излизаха бабите и дядовците. Да дочакат козите, да си починат след дългия ден по полята, на почоплят слънчоглед и да си поговорят за боба, доматите, ябълките…  Това са спомени за живота, такъв какъвто е. Без усилието да друг. И нищо, че ръкавите им бяха понякога в катран от тютюна, който са брали, престилката скъсана, ръцете напукани, а лицата – обгорени от слънцето. Тези хора просто живееха живота си.

Сигурно от там, та до днес обичам баби и дядовци. Имам щастието да имам двама живи дядовци и една баба, а от както се омъжих и още една баба и дядо. И обичам да ходя при тях не само, защото ме обичат, но и защото ме учат какво е да си живееш живота без поза и без усилие да е нещо различно от това, което е.

Ако искате да видите автентичността идете на село и постойте ден-два-три. Ще видите как животът тече от изгрев до залез и няма време. Наесен бабите варят лютеница, а дядовците цепят дърва и не бързат за никъде. Реколтата може и да е добра, а може и някоя градушка да е минала и нищо да не са родили дръвчетата, но и в двата случая ще кажат „и така е добре.”

Не знам дали смирението идва с годините, но съм сигурна, че истините за живота се учат най-бързо от тези, които не знаят, че носят истини.