Миналата година на точно този ден станах майка за втори път… Лекарите го нарекоха терапевтичен аборт, ние го кръстихме Ясен…

Оттогава досега редовно откривам колко много невидими деца съществуват дори в семействата на наши близки приятели. Колко много не се говори, за тези, които са дошли на тази земя за малко. Сякаш многото и малкото има значение, а не фактът, че ги е имало…

За големите загуби мисля, че не може да се говори. Нито пише.

Сега знам, че ни застигат внезапно. Сутринта беше спокойна, с Айя предишната вечер приготвихме обяда  за децата в кооператива с изрязани картофи моркови и червено цвекло във формата на гъбки, таралежчета и цветенца. Цареше пълно спокойствие…

Отне ми една година, за да мога да си призная, че Ясен е най-решителното присъствие в живота ми. Дойде с уроците за смирението, пускането и приемането, че всеки има правото да избере кога да дойде и кога да си тръгне от тази земя. Категоричен и тих едновременно. Неумолим в силата си да решава сам. Дойде и постави въпроса за живота и за смъртта в най-личния възможен контекст.

Животът ми се промени, да. Знам какво си струва и какво не си струва тревоги и ядове. И знам, че невидимото е осезаемо, а смъртта е форма на избран живот.

Този пост е за сина ми, който или чака да се върне тук или ме чака да отида там…

И за всички невидими деца, за които не се осмеляваме да говорим.

Това че не са видими не ги прави несъществуващи.

 

П. С. Нямам нужда от изказване на съболезнования. Жива съм, щастлива съм. В живота ми има от всичко. Както в живота на всички ни.