Този пост е плод на срещи и разговори с много родители последните няколко месеца и опит да подкрепя задочно част от практиката за емпатично свързване с децата.
1) Емпатията не е един въпрос!
Всъщност може и да е само един въпрос, но това по-скоро е изключение отколкото ежедневие. Емпатичното свързване иска истински стремеж да разбереш какво се крие отвъд думите и действията на детето. И обикновено очевидното не е корена, а само повърхността на нещата. Например въпрос „Тъжно ти стана, защото падна.“ може да е само начало на емпатично свързване и предполага продължения от рода на: „Не ти е приятно, защото не успя да прецениш риска ли?“ „Искаше ти се да можеш да скочиш както си беше намислил ли?“, „Тъжното ти е, че Бори успя, а при теб не се получи ли?“, „Разстроен си, защото ти се иска нещата са стават както си ги представяш ли?“
Моля помнете, че с емпатията не търсим външното обяснение на чувствата, а вътрешната причина за тях. Съответно не външните събития са корена на емоцията, а вътрешната потребност, която през нея вика за внимание.
2) Да проявиш разбиране не включва отричане на това, което си разбрал.
Нима наистина си мислим, че думите „Разбирам, че искаш да си играеш с Ванката, ама не може. Сега се прибираме.“ може да са емпатични? Да проявиш разбиране предполага да можеш да кажеш „Да наистина, колко хубаво би било да може да си играете толкова колкото ти се иска… И на мен ми се иска това да е възможно още сега. Само че имам една важна задача, която ме чака вкъщи и няма да мога да те забера по-късно. И затова искам да тръгнем сега, а не защото не разбирам колко ти е важно да продължите с играта.“
Също така фразите „Разбирам, обаче…“, „Разбирам, но…“ създават опозиция между нас и детето. В опозицията има спор, противопоставяне и противоборство. Сякаш единият трябва да вземе надмощие.
Емпатията търси срещата. С нея заставаме един до друг, а не един срещу друг.
3) Да разберем потребността на детето не ни задължава да я удовлетворим.
Няма нищо страшно в това да знаем каква е потребността на детето и да му откажем да я удовлетворим тук и сега, ако не разполагаме с нужния ресурс. Когато кажем например „Разбирам колко ти се иска да може днес да прекараме деня заедно.“ и просто помълчим след това и наистина си представим какво е да си дете и да искаш да си с родителите си много често няма нужда да отказваме дори. Децата усещат как се срещат с нас през разбирането, което получават и проявяват разбиране към нас.
4) Истинската емпатия е отвъд думите.
Емпатията не е многословна. Ако говорите два пъти повече отколкото слушате детето си, значи то ви дава емпатия на вас, а не вие на него. Бъдете пестеливи с думите. Казвайте точните думи. И ако едно дете отказва да ви слуша, то е защото то иска да бъде чуто.
5) Чувствата са посланици на потребностите.
Не е достатъчно да назовем чувството, което детето преживява. След като го „познаем“ имаме да потърсим извора на това чувство. Нека стремежът ви да е откриете първоизточника, независимо дали това ще се случи на момента, в който имате ситуация или след това. „Каква потребност мотивира действията на детето ми?“, „Какво му се иска да моете дете, което не може да изрече като потребност и затова го изразява като чувство?“ Назовани истинските потребности са като ключе, която отваря нова врата за по-дълбока близост с децата.
Бъдете будни за неизреченото от децата. Там са скрити съкровища, които и те самите искат да могат да открият за себе си чрез вас.