За да можеш да бъдеш емпатичен родител не е достатъчно да можеш да разпознаваш емоциите на детето и да можеш да ги свързваш с потребностите, които ги провокират.
Да, в основата си емпатията е точно това: да можем да свързваме емоциите и потребностите, но за да се случи това на ниво, което е достатъчно дълбоко, за да провокира усещане за заедност в това, което детето преживява, а родителят иска да разбере е задължително да можем да се откажем от начина, по който ние преценяваме ситуацията, детето и/или неговото поведение.
Трябва да можем да се откажем от позицията на възрастния, големия, знаещия и да си кажем “Макар че знам толкова добре нещата и ги преценявам по коренно различен от детето си начин, искам да мога да усетя начина, по който той/тя се чувства и да мога да го подкрепя да осъзнае тези чувства като ги свърже с вътрешна своя потребност, а не с външна случка или събитие.”
Тази готовност да се откажем за малко от собсвените си представи в името на това да се свържем с другия е истински скъпоценен дар. То е да направим връзката с другия за един разговор време по-важна от стремежа да затвърдя правотата си, мнението или опита си.
Емпатичният родител повече от всичко друго е изследовател. Отказва се да знае и търси наново истината заедно с детето си. Търси истината за детето дори, когато вярва, че я знае. Защото прави голяма разлика да съпроводиш детето си до истината и то да е изминало своя път до там вместо някой да му каже как са нещата в живота.
И не а последно място емпатичният родител слуша много повече отколкото говори и се изразява. Слуша, защото иска детето да вярва, че думите му имат смисъл, че някой е готов да го чуе, че има право на това, което преживява и то може да излезе навън вместо да се къта или потиска вътре. А и колкото и несъвършено средство да са думите за изразяване на вътрешните ни светове, те все пак са една вкусна възможност за среща между мен и другия.