Първият учебен ден всяка година ми напомня с благодарност някои от учителите в живота ми, които не просто са ме вдъхновявали да се уча и да ценя знанието, но и продължават да бъдат отправна точка в представата ми за преподаване, което възпитава Личности.
Възможно е спомените ми да са обагрени с очарованието на годините, но дори и така да е, първата ми класна Дора Куклева от гр. Смолян за двете години, в които бяхме заедно ме научи много повече на това, че имам право на мнение и че съм свободна да го изразявам отколкото да чета, да пиша и да смятам. Това с четенето и писането при мен и без друго не потръгна като по вода. Идеше ми тясно в класната стая след бурните дни на открито от волното ми детство, но умението на другарката (тогава) Куклева да изслушва, без да порицава, да оценява, без да осъжда и да задава правила, без да ни ограничава си мисля, че целият ни клас, чиито дири загубих през годините, помним и ценим.
Защото преподаването много повече от предаване на знания и на умения се корени в средата, която се създава за учене и във връзката на носещия знания с получаващите знания.
Следващата учителка, за която винаги се сещам е Г-жата (станаха госпожи другарките по едно време) Панталеева. Тя ни водеше български език и литература като историята продължава в Пловдив. От нея си спомням баланса да е стриктна по отношение на материала и мила по отношение на учениците. Тя умееше да ни бъде от любимите учителки (за целия клас от 42-ма ученика!) без да прави компромис с направени грешки или непрочетени книги. Пишеше и двойки и шестици с щедра ръка, стига да са заслужени, но никога не позволи оценките, които пишеше да влияят на отношенията и с нас. Сега си мисля, че беше уловила или може би направо си го е знаела, че много по-важно от това какво ще научим от класиците е какво ще запомним за отношението между хората.
С един пост няма как да изброя всички учители, които в много голяма степен са повлияли на развитието ми, но във всеки случай последната ми класна Мадам Ангелина Маринова (госпожите стават Мадам, когато сме във Френска гимназия) би заемала почетно място. Може би и защото в гимназията бяхме заедно 5 години, или защото по това време вече бяхме поизрасли, но Мадам Маринова успя да предаде за мен много повече от френския език и любовта ми към него. От нея съм запомнила най-вече усещането за партньорство в ученето. Тя можеше да ни даде всичко, което поискаме за езика, но и само толкова колкото можем да поемем. Някак в споделянето на отговорността за наученото ни научи да сме отговорни за желанията си, да ценим усилията, които всяка страна влага в процеса на учене и в крайна сметка да знаем въобще как се учи занапред. Това партньорство в ученето години по-късно открих в метода на ненасилствената комуникация, а споделената отговорност за крайния резултат в методи като Open Space. Не знам дали тя отнякъде го е знаела или просто е живеела в синхрон с представите си за смислено преподаване, но Мадам Маринова в моите разбирания носи призванието учител!
В съвсем друга светлина с Мадам Маринова празнувахме всяка година и рождения и ден, а веднъж целия клас вместо букет и подарихме маруля с репички в нея. 🙂 И при нея също го имаше това ясно деление на забавление и работа и компроси с френския не се правеха. В крайна сметка цялото ми по-нататъшно образование се основа на изпитите по френски език, които без допълнителна подготовка с уроци ми отвориха вратите, за фазата на Университетите.
Ясно е, че този пост го пиша по повод 15 септември. Пиша го с надеждата да има повече учители, които искат да останат в спомените на учениците си като вдъхновители, истински учители за пътя на живота, а не просто за определени предмети. Защото истинското знание е онова, което остава и след като са минали класната, изпита и матурата. И в крайна сметка истинското знание е в живота, а не в оценката.
Честит 15 септември!