Понякога срещам хора, в чието присъствие чувам себе си. И не е нужно да правят или да казват каквото и да е. И мълчанието им ми позволява да се чуя. Или може би, точно чувайки мълчанието им, имам пространство да чуя себе си. Когато нямам думите им, в които да се разсейвам, намирам своите и ги чувам ясно. Тогава разбирам колко е важно не просто да не казваш нищо, а да мълчиш за другия, за да чуе себе си. А когато чуеш себе си може и да няма какво да кажеш.
Може да го наречем с много имена. Присъствие в настоящето, емпатия, будност са някои от често използваните. Както и да го наречем е подарък. Мисля си, че се развива с годините. Сигурно с времето се научаваме да говорим все по-малко и да казваме все повече, а накрая и мълчанието ни е наситено със смисъл.
Това е мълчание, в което намираме отговора и го чуваме с четири уши – нашите и на този, който ни слуша. Валидно е даже и да не сме си казали много. Който е посядал до баби на село, седнали на пейки пред къщите си след залез знае за какво говоря. Сядаш до тях и си тръгваш омиротворен. А те най-много да са те питали „Ти, чийно дяте си?“. Или до овчари, чакащи жаркото слънце да превали на запад. Чакаш с тях, разменяте по едно „Ей, гояма жега, ей!“ и продължаваш пътя си почти просветлен.
Понякога мъдростта на „простите“ хора, ние „умните“ имаме да я учим със съзнателно усилие.
В крайна сметка мълчанието е досег с безграничността. Имало е и винаги ще има мълчание, каквито и да са били думите, изречени междувременно.
И така докато се научим да говорим, идва времето да се учим да мълчим.