Понякога си мисля, че всички истински въпроси отдавна са зададени и всички ценни отговори отдавна ги има. Някак не е възможно при всичкото съществуване на човечеството, през всички животи, които са изживени, съдби, които са донаписани, мисли, които са измислени, ситуации, през които толкова поколения (колко ли всъщност?) са минали – да е останало нещо истински неповторимо, уникално, категорично Първо.
Обаче вечните въпроси затова са вечни, защото колкото и отговори да има ние искаме да дадем своя; колкото и решения да има – ние искаме да измислим нашето и макар да няма „нищо ново под слънцето” ние сме Новите всеки път. Търсещи, мислещи, чувстващи, решаващи, мечтаещи, съзерцаващи, създаващи, преоткриващи, постигащи, отказващи се, упорстващи, бягащи, чакащи, молещи се…
Защото „има място за всеки под слънцето” да направи своите първи неща (макар и не за първи път в историята на човечеството), да поеме нанякъде, да проходи в нещо, да посади своето, да го види как покълва и расте…
И там някъде между неповторимо нашето и общочовешкото отдавна изживяно и измислено със сигурност има пролука. И там е смисълът на всяко съзидаване!