Осъзнато да говорим и осъзнато да мълчим са двете страни на монетата на комуникацията. Ако не говорим осъзнато думите ни могат да се превърнат в безцелен поток, а ако не мълчим осъзнато мълчанието може да стане премълчаване, трупане не недоволство или действие „на пук”.
Силата на писаното и казаното слово ме кара често да си мисля, че всеки е важно да може да се осланя на думите не само като средство за обмяна на информация, но и като средство за пълноценно свързване.
Днес ще пиша за три въпроса, които могат да повлияят на начина, по който се изразяваме, а в последваща статия ще пиша за другата страна на монетата – мълчанието или по-скоро въздържането от излишно говорене.
За следващите три въпроса взимам за отправна точка убеждението, че всяка дума е ценна сама по себе си, но за да стане ценна в процеса на общуване е необходимо да бъде напълнена с личен смисъл.
1) Каква е връзката на това, което казвам с мен самия/самата?
Ако говоренето беше замислено като самоцелна дейност, предполагам, че хората щяхме да си говорим сами на себе си и бихме били цивилизация от движещи се, говорещи на себе си индивиди. В този смисъл говоренето е призвано да сподели частица от нас с другите и въпросът е доколко успяваме да постигнем това в ежедневната си комуникация. Например едно е да кажа: „Заваля.” И съвсем друго е да кажа: „Заваля. Обичам свежестта, която дъждът носи.” Или „Омръзна ми вече да вали – искам да е жарко лято.” Едното е да констатирам факти, другото е да осмислям/ усещам фактите през себе си и да споделям частица от себе си с другия. Така изразеното става лично, казаното е част от нас и го изразяваме, за да споделим ценността или важността на преживяното.
2) Какво целя с това, което искам да кажа/напиша?
Народът ни е казал, че казаната/ написаната дума е като хвърлен камък. Казано / написано ли е нещо то ще има своя отзвук. (Дори и другата страна да замълчи, това не означава, че мълчанието не е отзвук.) „Хайде да се видим на кафе” не е едно и също с „Хайде да се видим на кафе. Искам да ти разкажа за новия си проект и да потърсим начин да работим заедно по него.” Нашите действия винаги са свързани с наши нужди и желания. Смелостта да ги изразяваме прави комуникацията пълна с ценност за нас. Ако са просто думи, които всеки може да каже значи нямат лична стойност за нас, а ако няма стойност за нас съответно няма да има стойност и за другите.
3) Откъде извират думите, които използвам?
Това е най-трудният въпрос. И всъщност най-трудно можем да контролираме „извора”. Едно е да използваме думи, които сме взели заучени от главите си или сами сме измислили и са се родили като плод на интелектуално усилие. Друго е да използваме думи, които са изплували на повърхността на сърцето ни. Думите от главата, стигат до главите на хората; думите от сърцето стигат до сърцата на другите и стават ладии, в които за известно време се носим заедно. Отговорът на въпроса откъде извират предполага и нивото на което ще се свържем с другия. И ако не ни харесва нивото на свързване, то имаме за задача да сменим извора. Ако сме жадни за пълноценно свързване не може да комуникираме с другите посредством „мозъчка атака” за събиране на идеи, ни и ако ни вълнува какво мисли другия може да останем на нивото на обмяната на мисли и идеи.
***
Думите са енергия и сила, която струва ми се тепърва овладяваме. Това са три въпроса, с които бихме могли да имаме малко повече контрол върху казаното и евентуално да комуникираме с повече осъзнатост за начина, по който участваме във всяко взаимодействие, включващо думите като посредници на смисъла, който предаваме един към друг.