Когато някой говори отвъд всички думи, които използва се крие смисъла на самото говорене. Нещото, което иска да бъде чуто без да бъде изричано.
Истинското майсторство на слушането е да чуем точно това. Да изречем за другия яснотата, която хем търси, хем крие от себе си.
Как ли се прави това?
- Каниш в себе си готовността да чуеш това, което другият казва и готовността да се изненадаш от казаното. Наистина нищо не обрамчва една ситуация повече от нашите представи как ще протече тя.
- Търсиш в споделеното отговора на въпроса „какво този човек не назовава, а иска да може да назове?“ Думите са копнеж за свързване много повече със себе си отколкото с другите.
- Позволяваш си да забравиш за малко личния си опит, житейски мъдрости и научени уроци. Не защото не са важни, а защото биха застанали между теб и човека, който говори и биха затруднили изслушването на Него.
- Доверяваш се на знанието, което е налично в пространството между теб и другия. То е живо пространство, пълно с енергия, която се променя с всяка казана дума от всяка от страните.
- Оставяш тишината да прегръща думите. Тя трансформира неизказаното все още в готово да бъде изказано и е почвата, в която садим думите, за да вкусим от плодовете им.
- Стремиш се да слушаш хората така, както ти се иска те да слушат теб. Слушай така, че слушането да е равносилно на обич.
Все си мисля, че тайнството на човешкото свързване е в умението да слушаме.