Май месец, пътувайки до Истанбул се видях с един приятел, с който не се бяхме виждали няколко години. Поговорихме кому какво се е наслучвало, кой с какво се занимава и въобще докъде сме го докарали с живота. За щастие, той е от тези ми приятели, които проявяват интерес към темите, които ме палят само защото палят мен и по същия начин – аз пък се вълнувам от неговите занимания и кариера само колкото да разбера дали е доволен, случват ли му се желаните неща и има ли усещане за смисъл в дните си.
Той ме изслуша внимателно, докато аз старателно обяснявах методите на работа с хора, които ме вълнуват и именно защото хич и не го е грижа какво изследвам, чий метод изучавам или се опитвам да прилагам ме попита: „Еми, защо си слагаш рамки?“ Въпросът ми дойде внезапно и отеква в мен от тогава, та до днес.
Безспорно е, че всеки метод е създаден от човек, а всеки човек има своите предимства и недостатъци, които автоматично се прехвърлят и върху създаденото. Може би всеки от нас в един момент намира частици истина в различни школи на мисълта, мистици, учители, гуру-та от един или друг вид и понякога, съвсем естествено така се увличаме, че забравяме, че и той/ тя също е само човек и независимо от гениалността на създаденото, то е човешко постижение и съответно във възможностите на всеки от нас.
С течение на разговора той по същия деликатно-категоричен начин заключи „Доколкото разбирам това, което ти правиш е да доставяш себе си.” Боравенето с бизнес термини за моите занимания винаги ме е смайвало. „Как така доставям себе си?! За какви доставки извинете иде реч?” Разбира се, той имаше предвид съвкупността на наученото, опита и грешките, реалното приложение на теории и методи в практиката, което придава уникалност, както на мен самата, така и на заниманията, в които влагам енергията си.
Точно както всеки от нас. Пътят ни бележи кои сме много повече, отколкото какво и при кого сме учили. Нещата, които живеем са много по-важни от това какво знаем и в крайна сметка кои сме е несравнимо по-значимо от това през какво сме минали.
Увереността в това, което сме (или в които сме се превърнали) върши и много повече работа на хората отколкото книгите, които сме прочели, методите, които владеем и сертификатите, които имаме. Съществените сме ние. Не го казвам за първи път. Казвам го по нов начин с надеждата да го запомня и аз и всички, които вървим по пътя си понякога увлечени в учителите си, вместо вгледани в себе си.
И всъщност, ако съумяваме да „доставяме себе си” във всичко, с което се захванем най-вероятно това ще ни свързва много повече с нас самите, отколкото да „доставяме” постигнатото, наученото, създаденото от който и да било. Дори и да е уникално не е нашата уникалност.
(следва продължение)