В навечерието на новата учебна година се включвам с няколко бележки, които напомнят някои от важните неща на ненасилствената комуникация и емпатията в процеса на преподаване с надеждата да идват навреме за намеренията и на родители и на учители.
Връзката с детето нека е по-важна от връзката с урока/материала/оценката.
Това, което често остава на заден план е голямата картина, че децата ходят на училище не за да научат определени неща, а за да могат да се развиват, подкрепени от опита, знанията и мъдростта на учителите. И така постепенно да станат зрели хора с нужните умения, за да живеят един пълноценен и щастлив живот.
Колкото и да е странно обаче преподаването на определен материал и постигането на определени резултати често измества тази така значима и достойна цел. Оттам насетне когато връзката е между носителя на определено знание и този, който има да го придобие се губи най-важното в човешкото взаимодействие – възможността да усетим богатството, от свързването на човек с човек, отвъд ролите и контекста.
В дългосрочен план по-важно е как ученето подкрепя, развива и обогатява връзката на учителя/родителя с детето, отколкото какво точно е научило едно дете. А и обикновено там където връзката процъфтява, процъфтяват и резултатите.
Повтарящите се ситуации са зов за помощ от страна на детето, а не израз на неговия инат.
Всички теми, свързани с мотивацията, закъсненията, ненаписаните домашни и т.н. са покана за по-дълбоко свързване и разбиране от страна на възрастния към детето и съответно от страна на детето към самото себе си. На повърхността нещата опират до това дали е направило или не е направило нещо, дали е спазило уговорка или не, но в дълбочина става дума за потребности, които са били избрани пред други, често несъзнателно. В такива моменти децата имат нужда от съзнателен възрастен, който да избере да подходи с желание за разбиране вместо с опити да вмени вина, срам или покаяние. Когато едно дете казва “не” на това, което се очаква или изисква от него, то казва “да” на друга своя потребност, която изглежда по-важна. И въпросът е коя е тази потребност и как тя да може да се удовлетвори едновременно или паралелно с потребността за съдействие към възрастните или за развитие.
За връзката учител-ученик не може да е отговорен родителят и обратно за връзката родител-дете не може да е отговорен учителят. За връзката на детето с ученето са отговорни и родителят и учителят.
Свързването между две човешки същества е уникален процес и няма как някой отвън да повлияе на това. Ако един учител не е авторитет за детето, няма как някой родител да го направи такъв за детето. Ако един родител няма добра връзка с детето си, няма как през учителя тази връзка да се подобри. Излишно е да казвам, че и двете връзки са важни и могат взаимно да се допълват, защото няма родител, който да може сам да предаде на детето си всички уроци за света и хората.
Но от гледна точка на развитието на детето и връзката му с ученето същественото е да има кой да го подкрепя тогава, когато е нужно по нужния за едно дете начин. И това вече няма значение дали ще е родител или учител. Съзнателните учители търсят да подкрепят децата, независимо от това от каква семейна среда идват. Съзнателните родители се стремят да подкрепят децата, независимо от учителите. Да, и двете роли имат своите възможности и своите ограничения, но това не бива да е повод да абдикираме от това, което можем да направим.
Учениците: майстори, които практикуват
В източните традиции се казва, че учителят не вижда ученици, а майстори, които практикуват. Много ми харесва това, защото е личен избор. Мога да виждам в едно дете неуко човешко същество или бъдещ майстор, който сега започва пътя си.
Пожелавам за всички ученици една година, която подхранва стремежа им за учене и израстване, за всички учители – дълбоко удовлетворение от възможнстта да са значими възрастни в живота на децата и за всички родители – спокойствие, че всичко нужно за децата ни ще намери как да достигне до тях.
На добър час!
<3