5-те грешки на емпатичните родители ме изненада колко силен отклик намери сред тези, които го прочетоха и много се замислих дали и доколко в многото постове за емпатията и практическото и приложение във връзка с децата съм написала и такъв, който да акцентира върху същественото.
5-те тайни сега са опит да кажа най-важното за емпатията във връзката ни с децата от малко по-абстрактната, но не по -малко важна нейна страна.
- Емпатичните родители знаят, че чувствата на децата, партньора им и техните собствени са най-прекият път за откриване и свързване с актуалните потребности както в личен план за всеки така и в семеен план за всички и съответно ги приветстват като посланници на нещо важно и значимо, независимо дали са позитивни или негативни. Да си емпатичен много повече от това да проявяваш разбиране и съпричастност е умението да си свободен от привързаността към предпочитанията си. Всички предпочитаме да преживяваме позитивни емоции вместо негативни, но въпросът е мога ли независимо от това да избирам да ги приветствам такива каквито са и да им позволявам да ме свързват със значимото тук и сега?
- Емпатичните родители помнят, че единственият начин, по който могат да дадат емпатия на децата си (или на който и да било друг) е като имат емпатия за себе си. Само когато имаш от нещо можеш да го споделиш. Ако нямаш емпатия за себе си, не можеш да си емпатичен родител. А да имаш емпатия към себе си означава, че си наясно с чувствата си, свързан си с потребностите си и действията ти са в пряка връзка с потребностите. Емпатичният родител учи децата си да са свързани с потребностите си и да живеят според тях, като той самият това прави. Това означава понякога да не си на разположение за децата си не защото не ги обичаш, а защото искаш да им дадеш пример, че да обичаш не означава да жертваш себе си.
- Емпатичните родители не винаги са емпатични родители. Да си дадеш правото да си цялостен означава да приемеш, че можеш и да си емпатичен и да не си. Означава да можеш да кажеш “не” и това да е всичко например, без да се обвиняваш, че нямаш ресурс за повече в даден момент. Да си истински емпатичен означава да можеш както да си категоричен, краен и да не търпиш възражения, така и да си съпричастен, разбиращ и търпелив и да избираш да си второто не защото те е страх от първото. За съжаление това е единственият начин емпатията да е сила, а не слабост. И да, ако си емпатичен в по-голяма част от случаите това, че не си емпатичен понякога няма да намали, а ще увеличи близостта с децата. И ще им даде пример да познават и уважават и светлата и тъмната си страна и да са в мир с това. Силата на ненасилието е в признанието на насилието на правото да съществува – колкото и противоречиво да звучи това. Емпатията е хилава всеки път, когато е опит да се скрием от тъмната си страна като родители.
- Емпатичните родители познават и уважават границите си. Дори, когато им се иска да са по-търпеливи от колкото са си позволяват да го признаят. “Иска ми се да имам повече търение в такива ситуации и съжалявам, че тук и сега нямам. “ върши много повече работа от илюзията за свръх-родител, който винаги и по всяко време има достатъчно от всичко желано.
- Всички родители правят грешки, емпатичните родители грешат и са в мир с грешките си. Моментите, в които не сме родителят, който искаме да бъдем са моментите, в които развиваме най-силно емпатията в живота си. Да се отнесеш с разбиране към чувствата и потребностите си точно когато ти е най-лесно да се осъдиш, самообвиниш и самонакажеш е момент за равносметка докъде сме го докарали по пътя на емпатията и родителството. И да голямата тайна е, че когато кажеш на децата си “Съжалявам, не съм съвършен, бъркам понякога, всички сме просто хора…” учим децата си, че грешките са част от живота и сваляме от тях бремето да се опитват да са перфектни.