Понякога само през агресията на децата родителите се научаваме, че не можем току така да отричаме агресията, че всички я носим в себе си и че тя е част от човешката природа. И ако детето ни е агресивно, а ние го обичаме значи все пак има връзка между агресията и любовта?!

Агресията в децата (както и всяка друга форма на поведение, което не ни харесва) има своите причини в някаква потребност, за която детето не е намерило друг начин, по който да се погрижи освен като прояви агресия.

Например:

Пепи е ведро и енергично дете на малко повече от 2г. Светлокосо, синеоко с ангелско излъчване и закачлива усмивка. Като го видиш никога не би допуснал, че хапе, бута и блъска всички деца в кооператива си. И въпреки това го прави. С Пепи никой по никакъв повод не е бил агресивен. Не са го удряли, не са му викали дори. Никога не се е биел по детски площадки, нито с други деца на семейни приятели. После тръгва на кооператив и изведнъж се оказва най-агресивното дете в групата. Как става така? се питат и родители и възпитатели.

Всички опити да му се обясни, че това не е приемливо, че другите деца ги боли, че така ще остане без приятели и т.н. не дават резултат. Както и въпросите „Защо сега правиш така?”

Големият въпрос от емпатична гледна точка е не „Защо Пепи блъска, бута и хапе децата?”, а  „На какво казва „Да” Пепи когато прави всичко онова, което знае, че никой от околните не харесва и въпреки това го прави?”

Повтарящата се ситуация, която сякаш най-силно отключва неговата агресия са моментите, в които учителите поделят вниманието си между него и някое друго дете/деца и затова избирам тази отправна точка за търсене на „корена” на това поведение, когато родителите му се срещнаха с мен.

В емпатията търсим връзката между емоциите и потребностите и предполагаме как ли се чувства другият и откъде идва това чувство. Най-вероятно емоциите, които Пепи преживява в този момент са възмущение, гняв и силно недоволство. Тях можем да използваме за отправна точка при емпатичното свързване, което в идеалния си вариант включва предполагаемата емоция и предполагаемата потребност под формата на въпрос. Например: „Ядосваш се, защото ти се иска вниманието да е насочено изцяло към теб ли?”, „Трудно ти е да приемеш, че тук всички деца имат нужда от внимание ли?” „Иска ти се да може и тук както вкъщи да получаваш цялото внимание само за теб ли?” „Приятно ти е да получаваш помощ за нещата които правим и те е страх, че сам няма да се справиш?” „Искаш да вярваш, че и когато не получаваш цялото внимание пак ще е достатъчно, за да се чувстваш добре?”

Това бяха част от въпросите, които обсъдихме с родителите на Пепи с двете най-вероятни потребности: нуждата от вяра, че ще съм добре и сам т.е. без някой който да се грижи за мен и нуждата от споделяне т.е. ще има достатъчно и за мен когато имам нужда от внимание.

Добрата новина е, че проявите на агресия за Пепи приключват на следващия ден след като родителите му са ситуацията с него през призмата на тези предполагаеми емоции и потребности. И само за протокола да кажа, че Пепи е измислено име, но историята е истинска.

Лошата новина е, че когато децата ни правят неща, които не приемаме или не харесваме е невъзможно да проявим емпатия и да открием предполагаемите потребности на децата си. Това и за мен важи 🙂

Всъщност колкото повече не харесваме/отричаме/ заклеймяваме едно поведение токова по-трудно става изобщо да можем да проявим каквото и да било разбиране камо ли емпатия.

Защото само ако ние не сме толкова привързани към едно конкретно желано поведение бихме били по-спокойни с поведението, което се случва. Емпатията изисква да не осъждаме, да сме неутрални доколкото можем. А всъщност дори и неизказано вътре в нас стои „Как може такова нещо? Собственото ми дете да е агресивно!”  И хем е нормално да реагираме така, хем ако така реагираме нямаме нужната енергия, за да прозрем отвъд възмущението си и отвъд действието на децата ни до самият корен. А коренът винаги е прост. Потребността вика за внимание и понякога само зачитането на потребността – някой който да ти каже „да, имаш правото да искаш цялото внимание за себе си и имаш правото да ти е неприятно, когато не става както ти се иска… Имаш правото да ти е трудно да вярваш, че и без това внимание може да ти е добре и забавно… „ – е достатъчно, за да доведе до промяна. Дори обяснения не са необходими.

Така че най-трудната част в справянето с агресията при децата е да спрем да осъждаме и отричаме агресията.

Имам още няколко примера с агресивни деца и начина, по който се разрешиха и за тях нещата, които ще опиша в следващата пролука свободно време 🙂

Междувременно пожелавам светли и вдъхновени дни за всички!