„Всичко, което не е дадено е загубено“ е индианска поговорка. Провокира ме още първия път, в който попаднах на нея. Не с нещо друго, а с лаконичната си истина. Ако не даваш това, което знаеш и можеш – губиш го. Нито знанието има смисъл за теб, нито уменията ти имат смисъл за другите. Просто е.
Или даваш или губиш преобръща представата, че с даването остава по-малко за нас. Давайки печелят всички. Знанията и уменията ни придобиват смисъл и обогатяват, замислят, вдъхновяват, ентусиазират… И няма значение по кой начин даваме. Важно е енергията ни да се лее навън в различните проявления, които животът гарантира за всеки от нас. Да искаме да споделим талантите си, да изявим заложбите си, да имаме своя уникален принос в живота, да следваме пътя си, да се раздаваме осъзнато, да сме щедри…
Наскоро прочетох „Племена“ на Сет Годин. Казал го е и той, макар и по друг начин и в контекста на лидерството. Ако искаш да си лидер в живота си се научаваш да даваш от себе си, от страстта си, от собствената си неповторимост… Разбира се, обръща внимание и на това защо много от нас не го правят. Причините са всеизвестните страхове – да не ни критикуват, да не се изложим, да не се провалим… И не че е лесно да ги преодолеем, просто няма друг път!!!
Впрочем чудя се какво ли би станало, ако слънцето се страхуваше да свети, защото някои го критикуват, че свети твърде силно? Или ако дърветата се страхуваха да растат, за да не им се обиди някой, че ще го засенчи? Или птиците се страхуваха да пеят, за да не ги разкритикува някой, че смущават тишината?
Очевидно е, че страховете не са природосъобразни 🙂
Пиша този пост като напомняне за себе си, че каквото не успея да дам, ще бъде загубено и няма да има значение какви са причините.
Пиша го и като напомняне за всички, които ще прочетат това: Каквото не успеем да дадем, ще бъде загубено и няма да има значение защо така се е получило.