В последно време много се говори за устойчиво развитие. Повечето проекти, които се финансират от институции и организации искат да виждат смисъла от влагането на парите и много след като проекта приключи и парите са похарчени. И всъщност много човешки дейности се замислят и правят с дългосрочна визия и стратегически план.
Всичко това разбира се е много полезно, помага ни да имаме яснота и да съгласуваме желанията си с възможностите, които имаме като време и средства. И ни помага да мислим занапред с визия, която постепенно да сбъдваме.
Заедно с това понякога същото тоа желание за устойчивост обезсърчава много идеи и се оказва спирачка за предприемане на действие. Ами какво ако нямаме дългосрочна визия? Или какво, ако не е устойчива една инициатива? Няма ли право да се случи в своята неустойчива прелест?
Винаги съм вярвала, че действията ни имат сила значително надминаваща самото действие. Защото никога не знаем как едно действие може да повлияе на средата, на хората и въобще на идеята за устойчивост (понеже нали за иде реч сега). Понякога устойчивото се ражда по най-неустойчив начин. И във всеки случай, ако не действаме няма как да разберем колко устойчивост има в една идея.
Тараклъка:Живеене на спомена е една очевидно неустойчива идея. В нея единствено устойчиво нещо е ентусиазма на шепа хора представители на две поколения. Има една френска поговорка, която казва „Ако старостта можеше и ако младостта знаеше”.
С ентусиазма и знанието на две поколения това пролетно събитие в с. Градище може да се превърне в истински местен празник. Младите да се научат на някоя и друга местна манджа, на някоя и друга българска песен, да почерпят опит и мъдрост от живота на тези, които живеят в близост с природата, земята и годишните цикли. А старите да се порадват на детски смях, младежка енергия, сила за живот и младост, която да им вдъхне още здраве и кураж за идните дни.
За едно възраждане винаги е нужна нова енергия, нов порив, който да даде тласък на позаспалите надежди да се събудят и да заживеят свой живот. Дали Тараклъка ще се възроди като местен парк за забавления, пикници, веселба и закачки никой не може да каже отсега. Но имаме възможност да пробваме, обединили усилия с всеки, който го докосва идеята. Доколко ще е устойчиво – времето ще покаже. Но каквото и да стане струва си, заради вълнението на бабите, които ни очакват и целия ентусиазъм на местните, които не могат да повярват, че в парка една забава предстои – различна, но дано все така хубава както в спомените им.
И нека ентусиазмът ни е устойчив! Идеите идват и си отиват. Ентусиазмът да остане!