Преди няколко години една моя близка ми разказа будистка притча, която много ме впечатли. Напоследък често се сещам за нея и затова реших да я споделя тук.
В притчата се разказва за един будистки монах, който тръгнал към Свещеното място: едно специално място, където всеки, който стигнел, можел да се докосне до Божественото. По пътя обаче се озовал пред една дълбока и пълноводна река. Нямало как да я преплува, нямало и мост. За да мине от другата страна му се наложило да си направи сал и така благополучно да премине реката.
Озовал се монахът на другия бряг и продължил напред (със сала на гръб).
Притчата завършва с думите: „Глупав е онзи човек, който продължава към Свещеното място, носейки сала на гърба си.”
Съвсем метафорично погледнато колко от нас носим „салове” по пътя си? „Салове”, които не само, че не са ни нужни, но и ни тежат и забавят, за да стигнем там, закъдето сме тръгнали.
Вярно, били са не просто ценни, а истински незаменими при „преминаването” на някои реки, но има ли смисъл да ги носим в очакване на друга река?
Колко по-грациозен би бил живота ни, ако преминаваме леки, носейки със себе си само непосредствено необходимото?
Готови ли сме да свалим „сала/саловете”, които носим с благодарност, че са ни служили и без съжаление, че ролята им е изчерпана?
Можем ли да сме честни и да си признаем кои са „саловете” на плещите ни?
Имаме ли смелостта да видим какво ни пречи да ги свалим?
И ако четете това внимавайте: тези въпроси могат да станат стъпки към лекотата в момента, в който си позволим да отговорим от сърце…
И накрая няколко минути с кадри от филма„Река и приливи”, представящ част от творенията на Анди Голдсуърти. За да си напомним, че преходното е прекрасно в своята крехкост.