2011 няма да я запомня с възторзи и вдъхновения, макар че и от тях имаше. Ще я запомня със смирението и с усилието да се смалявам пред волята на живота и евентуално така да порасна в представата за коя съм наистина аз.
Ще я запомня и със значими хора, които се оттеглиха от живота ми и така ми напомниха, че в крайна сметка всички сме сами със себе си. И сигурно точно така ме подкрепиха/заставиха да намеря вътрешния си извор на подкрепа и сила. Не подозирах колко много сила се иска, за да подкрепяш себе си, когато по една или друга причина не срещаш подкрепа на близки хора. Така се научих още повече да ценя както силата си, така и подкрепата на хора, които казват „да” на нас, а не на делата ни.
2011 беше трудна година и част от красотата и е именно в това. Сигурно беше трудна точно по начина, по който новото разкъсва обвивката и подава свенливо глава. Може би за първи път така категорично виждам, колко много сила (отново!) се иска, за да се родиш наново и отказвайки се от рутината на удобството да надскочиш вярванията за себе си, да се видиш тук и сега с промените в характера, качествата, действеността. И в един свят който приобщава, унифицира, задава рамки и правила, предполага и вярва на предположенията си, очаква и те въвлича в очакванията си, да ми стане безвъпросно ясно, че си е кауза да бдиш над собствената си уникалност и да я отстояваш, когато се налага. Мисля тепърва да бдя над тази кауза и за себе си и за хората около мен.
2011 беше година на един неочакван преход. Някаква тиха еволюция; праг и порта едновременно. Току съм го прекрачила, но още не съм минала от другата страна. Или уж съм минала, ама не съвсем. С някаква странна двойнственост и копнеж по категоричност.
2011 беше и година на вярност. Какво богатство е да знаеш, че можеш да си верен: на себе си; на някой, който избираш; на нещо, в което вярваш! И какво богатство е да знаеш, че познаваш верни хора: на себе си; на общия път; на старото приятелство! Впрочем едва ли има година, в която повече съм ценила приятелите си. Хората, които идват и остават в живота ми (или аз оставам в техните животи), хората, които „и след 100 лета” ме прислоняват на рамото си с онази същата нежност, която ни носи усещане за дом и за които по-важно от всичко е да ме виждат щастлива.
2011 беше и година на завръщане към корените; на сродяване с Крайновия род; на осъзнаване (за кой ли път?!) на силата на рода и на принадлежността ни към тези, които са направили възможно да ни има.
Беше и година на свенливи начала, крехки мечти, полуоткрехнати врати, светове в зачатие. Тя започна с много сняг и приказно бяло и така и завършва като ненаписана книга и бял лист в очакване.
Но каквато и да беше за мен и каквато и да е била за вас – едно е сигурно: не сме каквито сме били, а в това, че се променяме има толкова надежда, че бавно и полека майсторим себе си!
Уютно изпращане на 2011 и споделено посрещане на 2012! Животът е жив и е призван да се променя!
И благодаря, че сме заедно по този невидим начин на думите, които ни свързват!