Напоследък си дадох сметка, че колкото повече се опитваме да следваме някой, толкова по-трудно можем да следваме себе си; колкото по-верни сме някому толкова по-малко можем да бъдем верни на себе си.
Може би затова съм станала доста чувствителна към последователите на различни школи и учители. Включително и към моята собствена привързаност към определени школи на мисълта. Изпитвам и все по-силно недоверие към цитиране на нечии мисли. Не защото мислите не са смислени, а защото има нещо опасно в това да определяш живота си според нечии мисли; да предаваш част от собствената си преценка за живота в ръцете на нечий друг.
Не съм сигурна колко време отнема на човек, за да започне да цени еднакво собствената си уникалност, опит и знание и опита, знанието и уникалността на различни хора, които ни вдъхновяват или на които се възхищаваме. Но все пак е важно да не забравяме себе си, да сме съзнателни, че който и да е другият никой не знае по-добре от нас кое е най-добре за нас.
Впрочем считам за пагубно да оставаме в някаква рамка пък било то и уникална; във влиянието на един единствен човек, пък било то и гений. Защото ние хората сме извън рамката и животът е жив и не се поддава на рамки също.
Затова и обикновено не ме интересува кой при кого е учил. Интересува ме как живее наученото. Не ме интересуват титлите, интересуват ме хората и защо ги имат. Не ме интересуват и книгите, а защо и как са написани.
Сигурно винаги ще ценя повече хората отколкото делата им; титлите им; книгите им… Защото истинска ценност са не хората с големи постижения, а хората, които живеят значимите за тях неща! Такива хора са истинско вдъхновение. И вие знаете защо.