Хармонията в човешките взаимоотношения е онова желано състояние, което често си пожелаваме по празници и делници. Звучи красиво и сякаш е нещо, което се случва от само себе си и веднъж за винаги, но всъщност веднъж преживяна хармонията не е норма на съществуване. Хармонията иска усилие. Често всекидневно, ако касае хората, с които живеем или общуваме често.
Това усилие касае начина, по който съумяваме да запазваме свежестта във връзките си с хората. Да сме „на чисто”, а не с наслоенията на времето и праха на малки и по-големи недоразумения. „Да почистваме” съвсем буквално отношенията си от мислите, преценките и осъжданията, които тайничко и наум си казваме.
Това означава и да имаме смелостта да назоваваме нещата, които се случват и да споделяме за начина, по който случките влияят на нашите емоционални състояния. Означава и да правим каквото е нужно за всеки от двамата, за да приключваме темите, които ни разделят, споровете, по които сме на различни позиции и изборите, които не съвпадат.
Понякога това говорене означава двете страни да си дадат пространство да се изразят. Не е задължително за всичко казано да има реакция от другата страна. Задължително е обаче и двамата да бъдат изслушани. Дори и да не разбираме съвсем позицията на другия, дори и да не сме съгласни с нея всеки има правото да вижда и преживява света по начина, по който си е избрал. И всъщност кои сме ние, че да спорим кой вижда по-правилно една ситуация? Важното е да имаме пространство да се срещнем дори и в различията си.
Не случайно най-много ни разделят неизказаните думи. Те застават между нас като невидими прегради и уж ни се иска да сме близки с хората, но не ни се получава някак. И се налага да повишаваме тон, за да бъдем чути, за да надмогнем собствените си мисли, онези неизказаните, които затлачват пространството между нас.
Всъщност може и да не се изказват думите, но винаги трябва да им обръщаме внимание и да сме сигурни, че като не ги изказваме не ги таим в себе си за онзи „подходящият момент”, когато ще си кажем всичко за всички пъти, в които сме мълчали.
Ако беше лесно всички щяхме да го правим винаги. Но стремежът към хармония е стремеж, за да остава някъде напред, за да се доближаваме по малко, понякога да стигаме и после да се връщаме и да ценим миговете, в които сме преживели каквото сме мечтали.