Иванчо е вглъбено и тихо дете. До момента, в който някое друго дете не се доближи да изследва заниманието и/или играчките му. Тогава посяга и удря и ако другото дете не отстъпва започва да бута, понякога и да хапе.
Други случаи на агресивно поведение няма.
Родителите му са благи, търпеливи и грижовни хора, които спокойно обсъждат случките с Иванчо и обясняват как „не е хубаво да прави така“, „ще остане без приятели“ и „никой няма да го харесва“. Сведеният поглед на Иванчо ясно показва смесица от срам и вина. И разбиране, че това което е направил и самият той би предпочел да не го е направил.
Тези ситуации обаче се повтарят независимо от това. И тяхното повторение е доказателство, че между родителите и Иванчо има разбиране около това кое е приемливо и кое не, но липсва свързване на нивото на потребностите, които Иванчо удовлетворява с поведението, което се възприема за агресивно.
От друга страна вялото участие в разговорите от страна на Иванчо предполага умора и досада. На Иванчо му е омръзнало да слуша неща, които знае и не му помагат; на родителите му им е омръзнало да ги обясняват. Всъщност Иванчо проявява пълно разбиране към желаното от него, просто има нужда от помощ, за да го направи.
Какво ако вместо Иванчо да слуша, а родителите да обясняват стане обратното? Иванчо да обяснява, родителите – да слушат?
Родителите биха чули колко объркан е Иванчо в стремежа си да защити личното си пространство и колко безпомощен се чувства да го направи така че да е добре за всички. Биха чули и разочарованието му, че не успява да съдейства на родителите си както му се иска и биха чули и зов за помощ, идеи и подкрепа как да се защити без да наранява.
Майката на Иванчо сподели, че когато го попитала за първи път „ти искаше да се защитиш ли? Затова ли удари другарчето си?“ той се е разплакал. Колко съкровено се е оказало това!
Какво да правим занапред го правим по-лесно, когато сме били изслушани без осъждане за това, което сме направили вече. А и тогава идеите „Помоли учителката за помощ“, „Кажи му с думи „сега искам да си играя сам“, „Не ми е приятно да ми разваляш градинката“ и т.н. са пряко свързани с потребността на детето и тогава то усеща истински грижата за него и неговите потребности.
Защото нека си признаем всички фрази от рода на „Не се прави така!“ са грижа за нашите потребности като родители и/или за потребностите на другите деца в случая. А това може дори да изглежда като предателство в очите на Иванчо и засилва стремежа му да се защити сам, щом и мама и тате не могат…
В рамките на седмица след откриването на потребността на Иванчо, той спира да удря и блъска децата и да казва „Искам сега да си играя сам“, а неговите другарчета се научават да уважават границите му питайки „Може ли двамата да поиграем сега?“
Доколкото знам и към момента Иванчо не проявява агресивно поведение.